By Защо хората пресичат необятни океани, прекосяват опасни джунгли и изкачват върхове, докосващи небесата? Защото търсят нещо по-красиво, нещо по-вълнуващо. Нещо по-опасно дори. Има люде, които търсят адреналина ежедневно. За другите, тези, които предпочитат комфорта на познатото, намирането на силни усещания обикновено става съвсем случайно. Ей така, от нищото и БАМ! Приключението те удря в лицето. За тези, другите, моменти като този са доста по-вълнуващи. Така че след пет часа на задната седалка на една кола, един сникърс, бутилка вино и едно самърсби най-после показвам усмихнатото си лице пред полите на странджанския планински масив в началото на едно приключение.
Но всичко по реда си. Аз съм MadMan. Какво друго е необходимо да знаете? Нищо. Нищо няма значение. Важен е само моментът, в който излизаш от зоната си на комфорт и правиш неща, които би се заклел, че никога няма да направиш. В този момент, тогава, когато всичко започва, се чувстваш освободен от невидимата верига на собственото си съзнание, търсейки нещо различно.
А всъщност всичко започна на един купон, продължил неприлично дълго. Вместо преди полунощ, както си бях обещал от страх да не се превърна в тиква, пияната ми глава намери покой в шест сутринта. В дванайсе на обяд вече бях зад волана на батмобила, карайки към обещанието за сладко потушаване на махмурлука с купа врящо шкембе. Наблъскано с чесън и люто, естествено. Както един мъдър човек каза навремето – ако шкембето не е болезнено за консумация, значи си го подправил зле! Та сърбам аз шкембенце, гледам как любимият ми футболен клуб намира нови низини, на които да пролази, и се радвам, че спортната ми форма е на такава висота, че след едва четири часа сън няма и следа от махмурлук. Като се замисля, че доскоро вярвах, че съм окачил бутонките завинаги и бих ги нахлузил само за тук-таме появилите се благотворителни балове или бенефиси на други звезди, направо ми се повръща от себе си. Но това – психическата нагласа и щастието, са теми, които ще бъдат нашироко засегнати в други нАучни трудове!
Много сериозно отклонение от темата! Нека направим остър, обратен завой и продължим напред. Сърбам си аз шкембенце в компанията на двама от оцелелите спортсмени от предната вечер. Споделям си преживяното и се хваля, че съм поканен на рожден ден на морето, на екзотичен, закътан, малък плаж. Неочаквано научавам, че двамата оцелели, не без намесата на съдбата, са се запътили рязко към морето и към този същия малък, закътан плаж, както и към същия този рожден ден. Ето как се озовах на задната седалка на въпросната кола, пиейки вино в компанията на прекрасни джентълмени и истински корифеи в спорта – оцелели, изпълнени с душевна лекота, порещи насрещния вятър в търсене на приключения. Честно, и Беър Грилс не може да оцелее на българска маса. Ние сме абсолютни хлебарки и колкото повече отрова ни пръскат в очите, толкова повече отрова искаме да ни пръскат в очите.
Не мога да си изкривя душата – така и не дадох шанс на изтормозеното ми мозъче да получи утехата на безалкохолния ден след тежкия купон. Сънувах алкохол, събудих се в акохол, миришеше ми на алкохол, а в колата пих… алкохол. Дали съм се бил напил, или не, кой може да твърди такива неща със сигурност? Факт е, че на един от магистралните паркинги за почивка, на който бяхме отбили, за да повръща шофьора, аз се почувствах вдъхновен. До такава степен, че разхвърлях дрехите си наоколо с отмерени движения и тичах по паркинга нагоре-надолу както майка ме е родила, съпроводен под одобрителните клаксони на колите по магистралата.
Часът е 22:00, ние гордо препикаваме странджанската гора и сме на минути от плажа, както и от изненадата, която носим със себе си, а именно – самите ние. Пикаем си ние и изведнъж през дърветата вятърът донася дълбок, балкански мъжки глас, който пее за бежанци в народен стил… на петела си!!! И петелът му отговаря, ей така, през нощта, в гората, на майната си, почти до границата с Турция. “Напълни се със бежанцииииии! Пей ми, Петльо! – Кукуригууууу!” Признавам си, смях се, като го чух. Смях се и като чух шегата на някой от другите двама мои съзаклятници, че така почвали филмите на ужасите. След само трийсет минути хич не ми беше смешно вече. Такъв е животът. За добро или за лошо. Но за добро. Пък и за лошо.
Прибрахме мощните български чл… мускули обратно в колата и, следвайки навигацията (Бог да помаже новите технологии), поехме по черен път, водещ директно в планината. И както си караме, без да има изглед към каквото и да е море, навигацията обади с мазен глас, че сме пристигнали на дестинацията си и се самоунищожи. Още тук можехме да потърсим съдействие от интернет, питайки тоя всезнайко бай ти Гугъл как се стига до въпросния плаж. Или да продължим напред, стигайки до цивилизацията, и да потърсим помощ от събратята ни хора. Или поне като пресякохме „мъртвата река“ (така я наричам, защото нямаше и следа от течение, беше черна, зловонна и се намираше по средата на нищото, по средата на тъмното нищо) и навлязохме в Странджа, да бяхме оставили GPS точка на колата, зарязана по средата на още едно нищо. Ем, да, ама не!
Защото сме на по шестнайсет (не сме) и сме сериозно екипирани (не сме) със светлина от един мобилен телефон, двама от тримата (включително и аз) сме по чехли, другият чехльо е с патерица, носим две шишета кока-кола и едно шише водка. Като всеки себеуважаващ се планинар, естествено. Чехли и водка, това съветват от Националната лотария. Пък ако имаш късмет…
Та вървим си ние през гората, куцайки, псувайки и мъчейки се да видим по-далеч от сериозната светлина, хвърляна от светкавицата на телефона ми и аз тук започвам да се чудя дали планът ни не е леко издишащ. Издишащ поради тоталната му липса. Пък къде точно отиваме?? Нищо, де! Да си шляпаш по чехли през нощта в непозната планина без да имаш идея за посока, дестинация и отправна точка е съвсем в реда на нещата. Пък и куция Джо не спира да мърмори, че морето било ей тука, малко през гората и сме там. Или пък не сме. Лесно е да напуснеш пътеката в посока гора, но не е лесно да се върнеш на нея. Без пътека е равно на без кола. Какво по-хубаво от това в почти единайсет през нощта?
Малко нагоре, после настрани, после обратни завои по други пътеки, после пък оставаме без светлина, тъй като „обутият“ ми взима телефона да тича напред (според мен в панически пристъп) и да търси морето. Връща се (не ми е откраднал телефона, спасявайки се в цивилизацията), обръщаме посоката и хайде пак из планината. Вървим и усещаме „плажът“ толкова близо, но в същото време толкова далече. Хайде след този завой да има вече пътека надолу към плажа. Хайде сега след другия завой тогава. Хайде след то… еми ей го на.
Така умря бай ви MadMan. Нацепен на парченца от 200-килограмов глиган. Верно се наср*х. Казах им към петнайсет пъти, че цялата тая работа мирише на фатален край, че не сме на по шестнайсет и че реално трябва да поемаме по-отговорни решения, но ето ме, на десет метра от огромно, диво прасе, което гледа с кръвясал поглед (откъде да знам с к‘ъв поглед ме гледа ш*баното прасе, драматизирам, естествено!). Нещата се случиха доста рязко – замръзване, сподавени, невярващи вопли, дърпане по ръкавите един на друг (сякаш това е помогнало някога на някого). Добре, че прасето тръгна към нас, та да се сетим, че е време да обърнем задници и да се позатичаме в обратна посока. Колкото ни държат краката! И патериците. Срам, не срам, първата ми мисъл в главата беше „Добре, че тоя е с патерици, глигана няма да настигне първо мен“. Позатича се и Гошко след нас, и понеже няма шанс да си научим урока, се отказа и всички оцеляхме без поражения. Поне не и физически.
Психически нещата ескалираха дотам, че се наложи да изоставим пътеката и да тръгнем през гората – точно нещото, което избягвахме от два часа. Решено е! Плажът е сега или никога! Нямало мечки в Странджа, ама тоя глиган ми е достатъчен. Цепим през гората и това е! Въпреки, че не беше моя идея, моята идея беше да се върнем до колата (ако можем) и да потърсим асистенция от компетентни лица.
Тръгнахме между дървета, газейки храсталаци, клони и всичко останало, което нощният мрак беше скрил от нас. Вървим по един склон, слушаме музиката на морето, която сякаш напява „Олигофрени! Малоумници! Хаааааа!“. В далечината, някъде там между дърветата, изниква ярка светлина. Може би в отговор на нашата не дотам ярка светлина се появява и втора до първата. И сочат към нас. Разбира се, че след глигана трябва да бъдем нападнати от бежанци. Или може би извънземни. Не казвам, че са извънземни, но са извънземни! Какво друго ни остава освен да се приближим и да прокараме междугалактически контакт?
Приближаваме се, оказват се някакви пичове, които си лагеруват кротко и са се понаср*ли от нас. Странно, но не са се притеснили, че сме чуждопланетници. Помислили си, че може да сме бежанци или милиционери. Точно така, свободното къмпингуване е забранено в майка България, че голям удар са всичките 250 човека, които го правят, по джоба на мутрите. Да е*а и мутрите!
Пичовете, облекчени, че сме просто зевзеци, бродещи в мрака, ни казват, че малко още надолу и сме на плажа. Алилуя! Скитането в нощната тъма е към своя край и за сефте тая вечер развръзката е в наша полза. Оставяме ги да нарушават свещеното, българско законодателство и слизаме надолу в търсене на другите бандити.
Под краката ми усещам пясък. В далечината виждам огън. Кошмарът е сложен на пауза. Остават пет минути до полунощ. Между другото съм леко разочарован, че пичовете в гората не бяха извънземни. Щях да ги оставя да ме отвлекат, приключил съм тотално с тая планета и всички хлебарки, гордо газейки я навред. Въпреки че получили съгласие, извънземните нямаше точно да ме отвличат. По-скоро щяха да ме спасят и след като им надуя междузвездните глави – да ме заточат на Марс. Добре, че съм гледал Марсианецът и знам как да акам в картофите!
Запътваме се към огъня с последна искра надежда, че това са нашите хора. След пет минути момичето, чийто рожден ден се празнува на този плаж, всъщност ще има рожден ден. Ако са те сме се появили да сложим черешката на тортата. Ако не са, ще откача и ще заплувам в бурното Черно море, докато не виждам ни плаж, ни огън, ни нищо.
След кратка схватка с поредната доза стресирани хора от бежанци и милиционери се оказва, че сме на правилното място. Момичето е на седмото небе, изненадата е налице, мисията, макар и получила филмов привкус, завършва с неоспорим успех. Честит рожден ден, красавице! Време е да поседнем на плажа, край къмпинга и огъня, да отморим, да видим тая водка, която беше спасена дори от бесните копита на подивелия глиган (нищо му нямаше на глигана) и да се насладим на момента. Поне за кратко.
Видите ли, Обутия бил кум утре рано сутрин, Бог да го поживи, нали… И в гората сме оставили цялото ни време за раздумка, та след кратки петнайсет минути, в които иначе празната ми глава се напълни с мощни псувни, бяхме отново на крака и готови за новото предизвикателство – да си намерим колата.
Тук историята рязко намаля интензитет. Главното, което трябва да знаете е, че бяхме упътени от празнуващата компания към пряк път, който да ни закара на ръба на цивилизацията и да ни сложи в началото на нещо, което трябваше да е пътека към колата ни. Добре, че единият момък реши да дойде с нас, че и с него се изгубихме пет пъти преди да стигнем до края на приключението. Указанията, които получихме, гласящи „само направо“ се оказаха пълен фуш. Вярно, че завоите бяха само два, ама къде щяхме да се озовем без тях? Аз знам – не и при колата! Или пък можеше да намерим глигана за втори път и да го питаме, аджеба, колко точно важна работа има по това време от денонощието, че не ни погне яката.
В крайна сметка стигнахме в горния край на една скала и до уверението, че това е пътят ни. Надолу, имам предвид, надолу по скалата. О, бой! MadMan не се катери по скали, още по-малко слиза по тях!!!! Не и през деня, с екипировка и видимост, без всичката тази водка, погълната в несвяст за петнайсет минути. Пък камо ли през нощта, с чехли, без светлина и пиян. Стоя на ръба и си мисля за скалата и глигана.
И слизам аз по скалата, и си мрънкам под носа и даже не ме е грижа, че се справям доста добре. Като всичко останало в медменския ми живот – най-доброто съм го постигнал от яд и напук. След двайсет минути полуспокойно ходене през поредната пътека, зад един красив завой, преди който можех да бъда чут да крещя „Виж кво, няма да се връщаме и да правим завои, докато не стигнем до главния път или не намерим колата, ясно ли е???“ намерихме колата. С облекчение се затворих вътре, далеч от глигани, бежанци, извънземни и цялата насекомна маса на Странджа, която ми се наби в ръката, докато светех из гората. Не бяхме на път и десет минути преди да заспя като гонен от глиган. Да, това е новият лаф, който смятам да популяризирам. Всички права запазени.
И тъй като не можах да науча урок за самосъхранение, благодарение на мързеливото прасе, липсата на бежанци и каквито и да е извънземни, поне научих нещо друго – приключенията са забавни. И те учат, че не си чуплив като сварено яйце. И отварят един такъв глад за още и още. За живот! За истинския живот, онзи, от който грабиш с пълни шепи и всеки ден е повод за жажда за нещо повече. Дано не забравям никога урока, научен в Странджа планина! Дано заживея така, че това да е най-скучното приключение, разказано от некадърното ми перо! Дано…
MadMan, пЛОВдив, лето 2019-то
Коментари