0

Много е удобно в комфортната зона. Тя и затова така се казва. В нея всеки си подрежда своя малък, спокоен свят на който е едноличен господар. Там няма неизвестни стойности, няма сенки и притеснения. Страхът е просто недостатък на някакви други хора, а ти не изпитваш страх. Няма врагове и недоразумения. Няма и живот обаче.

В комфортната зона съществуваш. Животът е това, което започва когато събереш куража да престъпиш с крак извън нея. Там е истинският свят. Там откриваш по нещичко за себе си всеки път като се огледаш настрани.

Дълго съм прекарал аз в тая комфортна зона. Направил съм я удобна и лъжлива. Подлъгала ме е, че си живея живота, докато всъщност съм го пилял в излишни удобства. И все едно и също всеки ден. Влезнал съм си бил ей така, неусетно, в един коловоз, от който съм намирал по някоя панацея единствено на пътя.

Винаги съм чувствал необяснимото спокойствие на това да гледам през прозореца на бързо движеща се кола и погледът ми да се спира жадно на променящия се пейзаж. Я ще е горичка, я спретната нива, я малко селце, или пък река. И въпреки това не съм осъзнавал, поне не и на съзнателно ниво, какво всъщност ми носи пътят. Не съм го осъзнавал и когато потеглих към най-голямото ми приключение до сега.

Няма да ви лъжа – бях се поспекъл когато автобусът потегли от родния ми град в посока към неизвестното. Работех във фирма, която разполагаше с офис в прекрасния украински град Одеса. Дълго време се пенех пред колегите в обедните почивки, че искам да отида да живея и да работя там за известно време. Сам обаче като че ли не вярвах, че някога ще се навия на такава крачка. Докато един ден не се промени всичко. Разбира се – заради жена. Видите ли, едната ми колежка, с която въртяхме скайп свалка беше започнала доста да ми харесва. Бяхме се виждали и на живо, но за кратко. И от дума на дума един ден стана ясно, че отивам в Одеса. Получил разрешение от шефовете да избягам през граница, аз естествено се похвалих на всички с голямата ми уста.

Колежката обаче някъде около десет дена преди уреченото ми заминаване ми попари розовите мечти. Думата приятели беше използвана уан туу мени таймс и аз осъзнах, че мотивация номер едно за цялата тая дандания току що беше преустановена. Казвам дандания, защото и българи, и украинци, резиденти на пловдивския офис, бяха се забъркали на дълбоко в моето заминаване. По съвсем различни причини, но заради един общ подстрекател – гореспоменатата ми голяма уста. Казал обаче на всички, че съм тръгнал към Одеса, тръгнах към Одеса. Нямаше връщане назад, прекалено дълго бях говорил за това и имах отговорност пред честта си.

Часът беше точно шест сутринта, а аз, цъфнал, качил се много “нависоко” и с бира в ръка, потеглям в съмнително изглеждащ автобус с прокъсан надпис “Случаен превоз”. Викам си – бива. Месецът е септември, топло слънце се подава на хоризонта, ти си се запътил към непозната страна, за която местните ти колеги са прекарали два месеца да те предупреждават, че ще те ограбят и че ще хванеш СПИН, не знаеш езика, не знаеш къде ще спиш и покрай теб са само непознати. Викам си пак – бива. И си се спичам тихичко, слушайки музика.

Казах ли ви, че се бях спекъл? Да, това приключи бързо. Не отне дълго на любимото ми занимание, а именно да зяпам пейзажа като хипнотизиран, да заличи всяка неприятна мисъл. Те на свой ред отстъпиха на спокойствието. Отстъпиха и на тръпнещото очакване за нещо различно. Но най-вече отстъпиха на свободата.

Прекалено ми е беден речникът, за да си позволя да пиша за невероятните картини, които безсрамно ми се разкриха докато пътувахме през българската шир в посока границата с Румъния. Мога да спомена как дивите, обагрени в есенни цветове гори, които те заобикалят, поникнали на балканските склонове, са дом на самодиви. Мога да кажа как съм неспособен да извърна поглед и мога да се закълна, че там, между изписаните дървета, светят техните очи. Сигурен съм, че мога да ги открия ако само ги последвам. После мога да кажа как дърветата отстъпват на стари, схлупени къщурки и дружелюбни, възрастни хора, махащи с ръка пред тях. Как жълтите полета с рапица се люшкат като море от злато. Всичко обаче ще е малко, недостатъчно и някак нелепо. Едно ще кажа – имаме невероятна страна и за жалост е много лесно да го забравим.

Румъния прилича на България. Поне през селцата, през които минахме на път за Молдова и през малките градчета почти нищо не се отличаваше. Познаваш, че си другаде по различните орнаменти по къщите и по продавачите на странни гевречета (никаква идея нямам какво всъщност беше това за продан), насядали покрай пътя. Както и по двете пищни дами от ромски произход, които заварих да се къпят, ама напълно голички, в мъжката тоалетна на една бензиностанция, късно вечерта. Въобще не бяха смутени, седим си и се гледаме няколко секунди без движения, след това едната повдигна завидния си бюст и докато ме гледаше право в очите започна да се подмива. Излезнах си. Стигат ми толкова румънци за един ден. На границата ни свалиха от автобуса и ни проверяваха един по един заедно с багажите. В проливен дъжд. Два часа. Хубави хора…

Граничните приключения обаче тепърва щяха да започват. Около един през нощта бяхме напуснали Румъния и ЕС, бяхме минали и два пъти молдовската граница, където на излизане граничарите се подхилкваха и ни сочеха с пръст. Точно след пет минути, на заветната украинска граница, разбрах защо са ни се смяли граничарите в Молдова. Оказва се, че брилянтната фирма, наета частно за транспорта на моята личност, както и на доста други хора покрай мен, е пратила шофьори без международни паспорти. Имали си хората, но им казали, че не им трябват и че с лична карта можело, та те решили да не взимат със себе си този толкова неудобен, тежък и труден за носене международен паспорт.

Видите ли, молдовците ни пуснали, защото много добре знаели, че без паспорти няма да влезем в Украйна. Разбирам ги, граничната работа може да е доста самотна и скучна, когато в дългите нощи да те топли е там само немската овчарка. Украинците казаха “Не” и началникът им се смя откровено на предложения рушвет. И така, пътуването ни беше на път да се обуслави с пълен провал и вместо приключението на живота ми, да получа по петнайсет часа в посока возене в разскърцан автобус с неработеща климатизация. Седя си аз до автобуса, в непрогледен мрак, до пътя тече река, а аз получавам неистовото желание да удавя и двамата шофьори в ромолещите води. И преди да съм успял да се овладея се чувам как им крещя от пет сантиметра в лицата, че ще ги любя до смърт докато ги давя в реката ако аз, същата вечер, не прекрача украинската граница. Мисля, че обърнатите ми очи и количеството слюнка, което пръскаше лицата им като свежа, утринна роса, е свършило работата, защото след две минути молене и разговори между шофьор номер едно и граничния бос, както и малко сочене към мен и показване на палец, преминаващ по гърлото на шофьора, от украинската граница се обадиха за такси до най-близкия град.

Да са живи и здрави тези шофьори! Не знам дали са се прибрали в България и честно казано грам не ми пука, но мен и другите пътници, всички до един от които си носехме международните паспорти и минахме границата пеш, ни извозваше може би единственото такси в този град, който подозрително се казваше Болгар. Извозваше ни на порции. Тъй като съм джентълмен, пък и исках да остана на границата, за да видя дали няма да успея да убедя изключително привлекателната граничарка, увесила лъснат калашников на врата си, да застреля злочестите шофьори и после да се влюбим, изчаках почти всички. В четири през нощта, след заплаха, че ще отнеса приклад в тила ако не спра да занимавам граничарката, най-после таксито ме откара в мизерен хотел, носещ името на градчето. Боже, мизерен…

Искаше ми се стаята ми да миришеше само на старо кисело зеле. Израснал съм с кисело зеле, това щях да понеса. Беше толкова ужасно обаче, че се наложи да изпуша 3-4 цигари една след друга на затворен прозорец, за да ми мирише на цигари вместо на смърт. На ситуацията не помогнаха дори двете прекрасни дами, които срещнах пред хотела и помолих да се снимаме заедно. Бях решил, че граничарката всъщност доста ме е харесала и затова не ме наби, та е редно да си ползвам чара докато още работи. Момичетата казаха, че говорят английски, но това беше абсолютен фейк нюз. Поне на думите “тогава водка?” ме разбраха и ми отговориха с “Мароша”. Съдържателката на хотела, която не говореше английски, но пък говореше перфектен български (в град на име Болгар?!?!) ми каза, че момичетата се изпокарали между тях си коя да си говори с мен, явно едната била учила английски в училище, но уви… Каза ми също, че водка Мароша е най-гадната водка и да не я пия, особено на гладно, че съм щял да ослепея. Беше мой ред да се смея, казвайки ѝ “ Какче, аз съм закърмен със Савой…”. Пък и вече я бях купил от бензиностанцията до хотела.

Спах като мумия. С якето, качулката и маратонките, за да не се докосва нищо от хотела по мен. Без да се въртя. На сутринта ни взе автобус и най-после, след още няколко часа по прекрасните украински пътища, видях табелата, гласяща “Одеса”.

Настаних се в малко, гнусно апартаментче, което за мен беше уредил един колега. Намираше се на едва сто метра от главната улица, Дерибасовская. Локация – топ. Хлебарки – хиляди. Хол – в кухнята (или пък обратното). Холът става на спалня. Поне нужникът беше отделно… И всичкото това в има-няма петнайсет квадрата. Бях смъртно ранен от тежкото пътуване, изпълнено с пикове и спадове, та тази същата вечер ядох чипс от магазинчето пред блока и заспах като хероинов наркоман, полулегнал, с чипса в ръка.

Винаги е добре да получиш перспектива и да погледнеш нещата през нея. Получих такава още на следващата сутрин когато поех към новия ми офис под насоките на GPS-а. Няма го същия път до офиса, няма ги същите хора и същите магазинчета. Вместо това всичко е ново. Вървиш, опитваш се да си въртиш главата навсякъде и да поемеш всеки детайл, да изучиш новото и да го сравниш подсъзнателно със старото. Абе абсолютен турист!

Пристигнах в офиса ухилен до уши и в прекрасно настроение. Настроение, което не ме напусна през целия ми престой, впрочем. Бях посрещнат от смаяните погледи на чуждоземните ми колеги, които нямаха ни най-малка представа, че ще се появя. Ако трябва да съм честен не бях особено продуктивен този ден. Всички искаха да си говорим и да разберат защо ме е пратила компанията. Оставаха много впечатлени, че аз сам бях пожелал да съм там. Този целият месец не бях май емплои ъф дъ мант. Вместо това имах множество приятни разговори с различни хора и трупах житейски опит от първа ръка. Офисът си беше гадничък, за кенефа няма да говоря. Да речем, че ако бях качил 250 грама в теглото ми, нямаше да мога да го ползвам. Помещението се намираше на втория етаж от жилищна сграда, която беше набор на баба ми. В общата стая на първия етаж живееха някакви хора, които сякаш готвеха човешко месо по 24 часа на ден. Но по-хубаво работно място не съм имал и по-приятно никога не ми е било в модерния нов офис тук, в България.

За всички беше интересно да ме водят нагоре-надолу в идните дни и да ми показват “най-добрите” места в Одеса. Особено приятно беше пък на мен. Всеки беше различен и всеки имаше коренно различна представа за това какво бих искал да видя от родния им град. А бонуса беше само мой, защото опознах града през очите на различни, местни хора. Като виден рок фен видях рок клубовете и алтернативните барове, видях плажа и красивите паркове, видях делфинариума и операта им, видях магазинчета, малки пъбчета, крайни и опасни квартали, модерни барове, тузарски рибни ресторанти и всички забележителности. Видях всичко. Благодаря на вече бившите ми колеги за безспирните турове.

Споменах операта, но не мога да оставя нещата така. Съвсем като българската природа и тук речникът ми издиша, за да опише красотата и величието на тази емблематична сграда. Първият път я видях само отвън и бях останал без дъх. Когато я видях и отвътре обаче бях смирен и се почувствах обикновен и незавършен. Потопих се в музиката и я оставих да се лее през мен докато не станахме едно цяло. По-късно същата вечер, умопомрачително красивата дама, която беше мой придружител по време на представлението, изрази задоволството си, че първо ме е видяла в операта преди да ѝ покажа музиката която аз изпълнявах съвсем некадърно в Ютуб.

И си идваме на думата. Украинките. Това са едни прекрасни същества, които през месеца, през който живях там, ме накараха да вярвам, че съм роден в грешната страна. Честичко се споменават в нашата митология и имат лоша слава. Според мен обаче лошата им слава се дължи основно на селски тюфлеци, които са били отрязани, и на завистливи български момичета. Били лесни. Че защо пък трябва да е трудно? Лесни са, но са лесни за всички. И за чичко-паричко, и за красавеца, и за обикновения мъж. И това уважавам у тях. А ако се държиш добре, не си изпаднал пияница, комарджия и пройдоха, не си абсолютен маутбрийтър, който си обича ладата повече от жената, са си направо ангели.

Може да прозвучи шовинистично, но е изключително приятно да си вървиш по улицата, със скейтърски кецове, суичър и евтин мп3 плеър, без да приличаш на чужденец, и да те заговарят и свалят феноменално красиви жени. И колкото и да ги порицават модерните “европейки” за това им поведение, реално по-самоуверени, освободени и еманципирани момичета от украинките няма. На повечето места се тръби за равноправие и независимост, но когато стане въпрос за романтика отговорът на дамите обикновено е “един мъж трябва да е такъв и такъв, да направи това, да ми каже това и да поеме инициативата” и прочие, и прочие. Украинките не разсъждават така. И не се държат така. И ги броя за по-свободни и уверени от много други. Знаят какво искат и не ги е срам да си го потърсят. Не се величаят, не се държат овластено и не правят надменни фасони.

Приятно ми беше да се разхождам. Всеки нов завой, който поемах разкриваше зад ъгъла един цял свят, напълно непознат и вълнуващ. Ходих много. И с хора. И сам. Обиколих всичко, което можеше да се обиколи и си купих от всичко, което можех да си купя. За щастие на незавидно тънкия ми портфейл всичко там беше доста по-евтино отколкото в родината.

И така, една вечер, след една прекрасна разходка (по баровете) се прибирам към квартирата с двама мои колеги (дошли на гости от България след като бяха разбрали колко добре си изкарвам в Одеса), да си допием, видите ли. Че хилядите шотове и безбройните водки с портокалов сок се оказаха недостатъчни, за да достигнем онзи блажен пиянски ступор, който дори наквасеният ти в спирт мозък не може да игнорира и обикновено води до капитулация. Спирам се аз на път за денонощния магазин, за да си вържа връзката (изпиках се, това е, което се случи) и когато настигнах колегите с изненада видях, че разговарят с трима гопници.

Така! За незапознатите гопник е бургаска, адидас батка, само че минус стероидите и няколко зъба. Известни са със славянското клякане и висене по улиците, дребни кражби и грабежи над злощастни минувачи. Предупреден бях да ги избягвам, за да си спестя обир и побой. Явно колегите ми бяха станали жертва на така наречения гоп-стоп. Когато обаче ги настигнах и питах “Абе, к’во става тука?” силите се изравниха. Украинските “батки” набързо пресметнаха спадналите си шансове и направиха грешката да отстъпят. Имаше множество възгласи “Братан, брат” и други подобни. Аз пък, леко (много) пиян и усетил гопническа слабост, стъпих напред и… ги обрахме. Едва стигнаха парите за шише евтина водка, но след като ги намерихме в обувката на първия гопник и освен денги получихме и жестока доза крачна миризма, решихме другите да не се събуват. Взехме им обаче цигарите и им дадохме ценен урок – като обираш туристи гледай да не говорят славянски езици, че всички сме си е*али мамата. Прибрахме се в хотела и след като обсъждахме случилото се разпалено и на по чашка в продължение на трийсетина минути единия новоизлюпил се “гопник” заспа на стола, другия падна от неговия и отиде да повръща, а аз излезнах на тераска да изпуша една незаконно придобита цигара.

В бара по-рано ни изхвърли охраната. Не и преди да почерпим всички момичета. Вечерта обещаваше да продължи доста забавно за нас, но след като единия от гостите ми падна по стълбите на бара и не можахме да убедим охраната, че “нищо му няма”, натириха цялата българска чета. Та излязохме навън и там се запознахме с група пияни, прясно изхвърлени от същия бар украинци. Сега! Тук е моментът да кажа, че на брифинга, проведен ми от собствениците на фирмата, за която работех, ми беше казано изрично да не се забърквам с местни по никакъв повод (както и да не ходя никъде без другарче-украинче), защото се притесняваха, че няма да се върна и ще трябва да пишат обяснения. Обаче колегите по чашка, които срещнахме навън, ни поканиха да ходим с тях на караоке. Естествено, ние приехме без да се замислим. Не и преди да слеем фрустрацията си, че ни изхвърлиха от бара, с тяхната, и да не се подканяме едни-други да се върнем и да набием охраната. За щастие на челюстта и ребрата ми този план се провали.

В караокето само аз от групата весели българи се престраших да награбя микрофона и пях пред смаяните погледи на всички посетители. “Поручик Галицин”, разбира се. Пях… Хахахахаха. Имаше много мучене, последвано от възгласи “Поручик Галицин” и още мучене.

На следващия ден дори потресаващия махмурлук не ни попречи да излезем отново. Вече научил къде-какво-що из Одеса, аз като един местен заразвеждах гостите и обяснявах авторитетно кое какво е. Обядвахме в малко ресторантче, за което твърдях, че е с най-добрите миди в цяла Украйна (сякаш бях обиколил всички места за морска храна, просто така ми бяха казали истинските местни). След изтощителните обиколки и няколко улични, съветски бири (едната се казваш Жигули, по дяволите) от махмурлука нямаше и следа, а всички централно ориентирани забележителности бяха обиколени. Бяхме останали по-дълго на моста на Тъщата. Според преданието младо момче ухажвало момиче от другия край на града. Тя живеела с майка си, а момчето трябвало да заобикаля дълго и изморително, за да я вземе от дома ѝ. Цялата ситуация се сторила прекалена на пича, та той решил да построи мост (?!?!?!?!), за да има по-бърз достъп до нея. Нали… Звучи съвсем като истинска история. Наоколо пък имаше забити наполовина гюлета в стени, останали от еди-кое си нападение. Още една истинска история.

Истински или не, историите се трупаха, а аз бях на върха на щастието. Заведох компанията ми в типична дупка, наречена арт-бар, която знаех, че ще е по вкуса им, защото беше и по моя. Бях поканил и група украинци, но те отказаха, защото чуха къде ще ходим. Мацката, която заведох на опера също отказа. Странно или не – причината беше същата. Това обаче никога не е проблем за това прекрасно място, този рай на земята. Оказа се, че понякога е достатъчно да пуснеш момичето зад теб да ползва тоалетната с предимство.

Ако трябва да разкажа всичко този пътепис ще стане книга. Затова ще оставя част от историите за следващия разказ. Преживяванията бяха безброй, усмивките неспирни, а притеснението от непознатото беше само комичен спомен. Никога не можеше да ми се случи у дома да се запозная с толкова много и толкова различни люде. В удобството на комфортната зона обикновено допускаме и само “комфортно издържани” хора. Всеки предпочита да се заобиколи с хора от същата порода и това е съвсем нормално. Когато обаче на мисленето ти виси надпис “ОТВОРЕНО” по 24 часа всеки ден, можеш да допуснеш почти всеки до себе си и да намериш смисъл и красота във всеки. Като новородено, жадно за първата глътка въздух, аз попивах всичко и бях откровено заинтересован от всичко, което имаха да ми кажат и покажат хората. Като бащата на същото новородено, който държи първородната си рожба за пръв път, аз ще пазя спомените от това преживяване завинаги.

MadMan, пЛОВдив, зима 2022-ра

Иван Синитчийски
Иван е завършил Международни икономически отношения, но познанията му по темата се изчерпват със заглавието на специалността. Работи като специалист Плащания и Превенция на измами през деня, но вечер мечтае да драска с перото по празния лист под някоя гръцка палма. Смята, че хуморът не трябва да познава граници. Философ, простак, болезнено откровен.

Коскенкорва по обяд

Следваща статия

Жаден за още?

Коментари

Остави Коментар

Вашия email адрес няма да бъде публикуван.