0

Понякога емоциите са хубаво нещо. Даже бих казал, че винаги са хубаво нещо. Дори онези, изкривяващи в адска прегръдка всяка клетка от тялото ти поотделно. Защото ти доказват, че си жив. Доказват ти и най-важното нещо – че обичаш. И че си човек. А обичаш ли – надежда винаги има. Винаги ще успееш да оставиш нещо у другите, дори да е просто един забавен разказ. Също така са и доказателството, че си изпитал нещо силно, и затова сега боли. А ако това е цената, за да изпиташ това – заслужава си!

Емоциите са река. Идват и те заливат, един нищо неподозиращ стрък трева, смачкан под чутовните вълни. И точно като стръкът трева, намираш себе си в крайната нужда да направиш така, че да подадеш глава над вълните, да видиш небе и да почувстваш свобода. Разликата обаче със стръка трева и теб, и мен, е, че стръкът не може сам да намери ръкав, в който да отлее реката, нито може да построи висока язовирна стена, с която да спре прииждащата водна лавина. Ние обаче можем.

Можем да строим зидове и стени, високи до небесата. Да, в това сме най-добри. Да строим стени. Да зазиждаме зад тях реки и хора. Да ги скриваме от полезрение и да се преструваме, че не съществуват. И все ни е студено. Така е най-лесно. По-лесно е от това да се замислиш трезво над себе си, над това, което чувстваш, над съществуването си. По-лесно е и напълно разбирам защо. Ако, недай си Боже, язовирната стена поддаде – тогава следва опустошително наводнение. За да се изправиш срещу заливащата стихия е необходимо да можеш да плуваш. И тъй като това съвсем не е достатъчно, ще се наложи да можеш и да дишаш под вода.

За да не те залее метафоричната река, за да не се наложи да се учиш да плуваш и да дишаш под вода, е необходимо нещо, нещо като “кранче”, което да изпуска кипящата вода по малко. Звучи доста лесно, казано по този начин. Но не е. “Кранчето” не може да е каквото и да е. Не става да се насилиш да си имаш хоби, не става и да мислиш по цял ден за чудовищата зад стената и да се молиш да си останат, където са. Не става и да бягаш. Просто си по-бавен, колкото и да си бърз. Колкото и пъти да си смениш името, колкото и убежища да потърсиш, ще намираш винаги едно и също. Където и да отидеш взимаш със себе си и стената, и реката. И чудовищата. За съжаление единствената панацея е да се обърнеш и да посрещнеш с гърди каквото те следва. За съжаление, защото, ако не си намерил “кранчето”, това, което ще посрещаш, ще е стихия.

Посрещал съм стихии. Давил съм се. О, как само съм търсил да дишам. А все под вода съм стоял. Бягал съм, отричал съм. Живял съм в заблуда, самонасадена. И все под водата съм си стоял.

На една стена (by MadMan)

Отказах се от безсмислени разговори. Не питам как е времето. Не говоря за вчерашния мач. Не говоря за политика, не обсъждам корони и други допотопни вируси. Не се паникьосвам и не споделям постове за умрели баскетболисти. Гася телевизора, изхвърлям вестници и обръщам глухо ухо за клюки и трендове. Омръзна ми да си говоря наизуст и най-грозно и изкуствено с истински хора. Омръзна ми и те да ми отговарят така. Животът е прекалено кратък, за да го пилея в разговори, донесли на мен и безсмъртната ми душа абсолютно нищо. Питам истинските въпроси. Искам да знам как си. Не как си днес. Не питам дали те боли глава и дали шефът на работа не ти пили на нервичките. Искам да знам какво те тормози. Искам да знам за какво мечтаеш. Искам да знам какво обичаш, както и да разбера от какво се страхуваш. Най-вече това. Не, за да използвам страховете ти. Не. За да видиш, че не си сам. За да разбереш, че без дори грам да подозираш, най-близките ти изпитват същите страхове, вълнуват се от същите проблеми, липсват им същите неща. Всички уж знаят, че не са сами и че има милиони други, тровени от същите терзания, но всъщност никой не го чувства точно така. Но за да разбереш всичко това, е необходимо да си готов да говориш истински.

Най-високата стена, която някога съм строил, тухла по тухла, смешка зад смешка, е хуморът. И тя се пропуква, но не заради напиращата зад нея вода. Вода там вече няма. Пропуква се, защото едно малко човече, със съвсем захабена кирка, е започнало да я руши. Аз съм човечето. Да се криеш зад каквото и да е, ами съвсем грешно си е. Като я махнеш тая стена можеш да се опиташ да си поговориш истински с хората. Не е лесно. Станало ми е рефлекс. Хуморът не познавал граници, но пък съм си сложил точно това с тази стена. Да говориш честно за себе си, за чувства и емоции – признавам си, доста е странно. Ново е за всички, ново е и за мен. Гледат те под ъгъл, отговарят ти заучено. Странят от теб понякога. Защото да живееш в отрицание е по-лесно. Но ако не се откажеш, ще видиш, че зад чуждите стени започват да надничат хора и виждат, че имаш същата кирка като тях и всъщност колко лесно е да я размахваш срещу себе си. И аз ги виждам, и на мен ми става по-леко.

На една стена (by MadMan)

Без да искам си намерих “кранче”. Смачкан под нокътя на сърдечни трепети, изказани, споделени и загубени, под заплахата от самоунищожение заради разни нелогични, изкуствено създадени “проблеми” един ден просто хванах перото. Или клавиатурата. Все едно е. Започнах да пиша, “кранчето” се завъртя и без даже да знам водата започна да се излива. Но вместо да залее жалкото стръкче и да го задуши, свежи капки подхраниха корените му и го накараха да расте. Високо и силно. Без да се притеснява от естествено зеления си цвят, както и от мъхестите си листа.

Не че и преди не съм си мислил за нещата, които попадат на белите листи. Но светът е бил хаос. Хаос е царял и в главата ми. Мислите бушуват една през друга, а заключения така и не идват. Тогава написах първия ред. След това втория. И третия. И в тези редове открих… ред. Колко подредено само изглежда всичко! Много от нещата, попаднали в написаното, съм ги осъзнал за първи път, докато ги пиша. И съм усещал еуфория, вцепенение. Научих толкова много за себе си. От самия себе си. Когато мислите се подредят и заследват една след друга, някак си не остава място нито за отчаянието, нито за страха. Всичко е толкова ясно. Толкова просто. И лесно. И водата си затече, и зад стената не остана нищо. Затова и човечето спокойно вдигна кирката и зачука по нея.

Неописуемо е облекчението, което следва, като си го “кажеш”, след като го видиш написано и усетиш как те изпълва надежда и спокойствие. С каква лекота се захвърлят вредни навици, убийци и крадци, предрешили се като спасители. Убийци на душата и крадци на времето. Да прекарваш живота си зад стена, страхувайки се да не се счупи, е нищо повече от загуба на време. А животът си тече. Не чака да се решиш да избягаш от страха и да го заживееш. Той си върви и помага на тези, които искат да го живеят.

MadMan, пЛОВдив, лето 2020-то

На една стена (от MadMan)

Иван Синитчийски
Иван е завършил Международни икономически отношения, но познанията му по темата се изчерпват със заглавието на специалността. Работи като специалист Плащания и Превенция на измами през деня, но вечер мечтае да драска с перото по празния лист под някоя гръцка палма. Смята, че хуморът не трябва да познава граници. Философ, простак, болезнено откровен.

На една истинска неистина

Предишна статия

Е, как защо? Защото си в Гърция, разбира се!

Следваща статия

Жаден за още?

Коментари

Остави Коментар

Вашия email адрес няма да бъде публикуван.