By Представете си стар, панелен апартамент, на който не е правен ремонт от приблизително 1960-та година. Представете си го и редовно налазван от група малки говеда, от които нито едно нямаше достатъчно съвест, усет, желание, пък и поне една трезвена сутрин, за да си каже “Абе хайде да почистим, а?”. Най-редовно отивахме на следващия купон, номер 1573 примерно, и заварвахме чашите по масата, полу-пълни с остатъците от напитките от миналия купон и цялата плесен, нов живот и откровен ужас, който се беше породил вече в тях.
Като казвам, че заварвахме така чашите звучи сякаш това е бил някакъв феномен или поне изненада, на която сме ставали случайни свидетели. Всъщност съвсем съзнателно чашите бяха оставяни точно в това състояние. Освен плесента по недопитите бири и претрупаните пепелници с фасове, понякога пушени повече от веднъж (всеки беден студент ще разбере какво е да провериш дали някой не е оставил недопушен фас в четири сутринта, когато вече си мъртво пиян и са ти свършили цигарите), намирахме и абсолютно всички боклуци, които сме оставили да плодят чудна миризма до следващия път.
Обзавеждането беше в стил гето-барок. Седяхме по изпочупени столове, от които честичко някой намираше себе си на земята. Особено забавно беше да спориш с някого и докато той авторитетно ти обяснява колко си тъп и как той е прав за всичко, държащ пълна чаша, и точно когато напрежението си ескалира до споменаване на майки, да го видиш да изчезва под масата сред руините на разпадналия се стол, а питието му да е заляло изненаданото му лице, ей така – да се осъзнае малко. Столът, разбира се, не намираше своя злочест край под нечий гъз, а вместо това беше набързо сглобяван обратно, молитва се отправяше към Бога на мебелите и измъченият му живот беше безцеремонно продължаван. За седене използвахме още и разнебитено шкафче за обувки, но върхът на сладоледа беше фурната, модел Раховец, на която съм ставал свидетел купонджия освен да я е възседнал гордо покрай масата, ами и да си заспива прав съвсем върху нея.
Виждал съм още какво ли не по време на четирите незабравими забравени години, през които сегашното ми аз се пита понякога, потънало в срам “Дали момичетата нямаше да продължат да идват ако беше изчистил поне веднъж?”. Това не беше съвсем вярно, тъй като веднъж някой напръска с лютив спрей в хола, а друг повърна. Тогава изчистихме. И друг път сме чистили повръщано. Имахме си редовни купонджии-фонтани, други спонтанни и по някой случайно преминаващ.
А такива имаше много. Всички бяха добре дошли в Шеф-а-палуза. Така наричахме този презрян дом, или с никак недвусмисленото, въпреки общия си характер, Апартамента. Така го наричахме, и за пореден ужас на всичките съседи от входа аз бях изрисувал с маркер “Шеф-а-палуза” на входната врата. Така, да се вижда от всички, да се знае – тук е купонът в града!
Мястото беше ужасяващо по всеки един възможен параграф, а в една нормална държава щеше да е затворено от хора с хазматни костюми. Бяхме убедени, че сме създали нов вид организъм, непознат на науката, поне до този момент. За огромно съжаление така и не успяхме го изолираме – всичко, на което бяхме свидетели беше една хлебарка, една мишка и няколко заблудени паяка. И един презерватив на другата старовремска фурна, която беше с размерите на кола Смарт.
Та в съдбовната вечер всичко протичаше с нормалния си тон. Събралите се видни рокаджии вече бяха на онзи алкохолен градус, който предизвикваше у българския супер-тийн да се се съблича от кръста нагоре гол и да върти гъз на Слави, независимо от трезво-изразените си метъл пристрастия. Видяхме как се самогаси цигара в мощната, младежка гръд и се доизяжда остатъка (може би от страх някой да не му я допуши от пепелника по-късно?!?!), станахме свидетели на бурен смях, последван от рев, последван от крещене по терасата, последвано от съседи от съседния блок, заплашващи ни със смърт под терасата, последвано от редовните полицаи (поне в последните години бяха редовни, в началото май възрастните хора ги беше страх да викат дори служителите на реда), последвано от международно-известните ми речи тип “Аз уча за адвокат, господин полицай, и много добре знам правата си в тази ситуация”, които успяваха да изкарат извън кожата дори най-спокойните милиционери, но пък винаги се увенчаваха с успех, последвани от трагедията. Поне този път трагедията следваше.
Слушкаме си ние Славчо когато изведнъж в стаята нахлу ядящия цигарени фасове пияндур и съобщи, заваляйки по най-жесток начин, че водата в тоалетната нещо отказва да спре да тече. Сега е моментът да обясня механизма на тоалетната и да поиздам малко жалкия край на цялата история. Кранчето се пускаше и спираше ръчно. Не го ли спреш – просто си течеше. Доста удобно за по-упоритите гадости. Кранчето също така обаче не беше съвсем крайно захванато за механизма и честичко оставаше в ръката на пускащия вода, нищо неподозиращ купонджия. Отиваме на инспекция с отбор “трезви” майстори, за да изкажем мнение по належащия въпрос и що да видим – кранче на механизма няма, а водата си тече смирено в тоалетната. Дотук добре! Проблемът е локален, а негативните му последствия са само върху месечната сметка.
След кратко претърсване по шкафове, гардероби и всевъзможни ъгли и тайници се потвърждават опасенията ми, че инструменти няма. Няма как да спрем водата и тук се ражда страхотната идея да отскочим с такси до най-близко живеещия присъстващ и да вземем така необходимите клещи, за да може целият този цирк да приключи и да се върнем към по-приятните упражнения по вдигане на чаша. Пренебрегнах предложената помощ от същия този човек, до чийто дом отидохме за клещи, да бръкне в тоалетната и да провери дали кранчето, аджеба, не е изпуснато именно там. Съжалявах жестоко по-късно за този моментен лапсус в преценката ми, както и за зле информираното ми решение да повярвам на предизвикалия “аварията”, че не е изпускал кранчето в тоалетната. Това направихме в крайна сметка, на таксито и за клещи.
Завръщаме се победоносно и без много да се церемоня аз нахлувам право в тоалетната и като един водопроводчик от най-висша класа завъртам механизма с клещите. Водата спира на момента, ни капка не е капнала отвън, а на родителите ми ще вдигам рамене в пълен потрес като дойде огромната сметка. Ще псуваме заедно ВиК и калпавите им водомери, те ще платят и цялата история ще получи забавен, но съвсем забравим край. Ами да, ама не.
В коридора ме пресреща едното от пияндетата, което всъщност беше предложило да идем за клещи и с гузновата усмивка ми заявява “да, бе, ама стана сега друг проблем!”. Призля ми. След досегашното развитие, за да ме пресрещат с лоши новини по коридорите значи новините си бяха съвсем лоши. Решило нашето момче, че не е достатъчен приноса му в изготвянето на плана за действие и виждайки същото кранче да седи най-безполезно на патрона на мивката в кухнята, що пък да не го отвие и да спре водата, та да може като дойдем с клещите да ни каже “ахмаци, оправихме се” и да ни накара да съжаляваме за похарчените напразно пари за такси. Това, което потопеният му във водка мозък е пренебрегнал обаче е, че както казах, на този апартамент не му беше правен ремонт от 1960-та година приблизително, и когато докоснал с пръст крана, оставен там за извод към някога съществуваща пералня, кранът е казал “ПА” и отприщил брутална струя с вода, изливаща се от него под огромно налягане.
Тъкмо ми го сподели това и аз, изпаднал в шок, видях как първата вълничка с вода напуска кухнята и излиза в коридора. Влизам на пожар (ахахахахаха, пожар по време на наводнение) и там виждам единия от нещастните участници в развиващата се история, вече вир-вода от главата до петите, да натиска мощната струя към мивката, за да се минимизират щетите. Изпаднах в ужас. Викам си “старшия ще ме одере жив”. Последваха хаотични минути, в които рязко изтрезняващите сред нас намерихме централната вода на апартамента, но тъй като и този кран не беше пипан от 1960-та година, беше клеясал до момента, в който не можеше да се завърти, ама грам.
Часът е три през нощта. Решавам, че на никой във входа няма да му липсва водата толкова много и отивам да я спра централно на всички. Естествено, входът към избите се оказва заключен. През това време останалите “майстори”, вече всички мокри до кости, както бях и аз, се редуват да натискат струята към мивката, а тук-там има и недообмислени опити да се сложи коркова тапа в дупката. Пълна мозъчна трагедия, ако питате мен. Виждам се лишен от избор. Нямам ключ за избите, но пък знам къде живее 85-годишната домоуправителка. Звънях около пет минути на звънеца, преди да се откажа. И да ме е чула едва ли би отворила по това време. Все пак беше възрастна, сама жена. Реших, че е време за радикални действия и е наложително да поема пълен контрол над ситуацията и да я овладея, преди да се е разпаднал апартамента на съставните си части. Затичах се по стълбите, но както си бях мокър (и пиян) се подхлъзнах и паднах. Не знам колко стълби успях да събера, основно с гръбнака ми, не ги броих, защото в момента единствената ми мисъл беше за действие и адреналинът ме изправи моментално на краката ми. Впоследствие синината на кръста ми беше с размера на футболна топка. Стигнах до вратата на избата и я разбих с един-единствен шут. Чувствах се сякаш съм супергерой. Само наметалото ми липсваше. Засилих се към централната вода на входа и тук вече низът от събития ме доведе до безсилие.
Съвсем незаконно кранът за централната вода беше пломбиран и невъзможен за въртене. Почувствах огорчението на това да направиш всичко по силите си и все пак да се провалиш. Нямах повече варианти. Остана само този, от който ме беше страх още откакто разбрах за реката в кухнята. Трябваше да се обадя на баща ми. Събудих го, и той, свикнал от войниклъка да е вечно в бойна готовност, довтаса за има-няма петнайсет минути. Беше бесен. Разбираемо… Беше израснал в този апартамент и освен, че го гледаше безучастно вече няколко години да потъва в мизерия, докато синът му нехае, сега трябваше да го види и в потоп.
Ние вече до един бяхме изтрезнели. Докато го чакахме да дойде продължавахме да се редуваме да насочваме водата към мивката, така и ни завари той. Имаше всъщност един, съвсем сух и неучастващ в нашата борба, и той беше първоизточникът на всичките ни проблеми тази вечер. Човекът, изпуснал кранчето в тоалетната. Казах ли ви, че съжалявах жестоко за отказа на предложението да се провери за него в бушуващата чиния? Ами там го намерихме след като приключи цялата драма! Дори течащата трийсет минути струя не беше успяла да го прекара през канализацията и ние го изкарахме, за да установим, че всичкото това можеше да бъде избегнато. Та този, сухият, пишеше пиянски СМС след пиянски СМС и току се провикваше “Дайте ми цигариии”. Баща ми, бесен и зелен, го посочи с пръст, и гледайки ме, пожела да бъде изхвърлен на секундата. Така и стана, нямаше нужда да го напрягам допълнително.
На пияния не дадох, но на старшия бутах цигара след цигара в устата. Установихме, че единственият ни валиден ход е да се обадим на В и К. Е, обадихме се. Обяснихме цялата ситуация до последния детайл. Обяснихме, че просто трябва гаечен ключ, за да затворим централната вода и да закрием завинаги новоизлюпилия се водопад в кухнята ми.
Обяснявахме и чакахме. И така цели петдесет минути. И само за да видим как по-пияният от нас чичак, който дойде, яхнал москвич, боядисан в армейско зелено, не носи нито един инструмент. Човекът дошъл да установи това, което ние най-подробно вече му бяхме нарисували! Развиках му се. И моите нерви вече не издържаха. Бях възпрян, напълно логично, защото ако бях продължил да му викам – я се върне, я не. Преминаха още петдесет минути преди москвичът да завие зад ъгъла на блока, и майсторът, победоносно, с гаечен ключ в ръка и с едно завъртане, да прекрати развихрилите се събития.
Шумът на водата изведнъж беше спрял. Виковете на доброволците, борещи се със стихията, утихнаха. Баща ми пушеше отстрани и изглеждаше спокоен. Позволих си и аз да запаля, вече овладели проблема. Ама какъв купон само, а? За нещастие последен. Това беше и краят на Шеф-а-палуза. Чух само, приглушено някъде в далечината, “Това ви беше, утре да почистите и повече няма да се събирате тук.” Коридорът и кухнята бяха с вода до над глезена, но с оглед на ужаса, който можеше да се разиграе, в крайна сметка услията ни се бяха увенчали със задоволителен успех. Нахвърляхме стари одеяла, за да се попие водата и уговорихме чистенето за следващия ден.
Махмурлукът не е лесен за преживяване! Особено когато са те закарали насила на местопрестъплението и предстои на теб и славната дружина да чистите помия, насъбирана с години. Особено когато по рафтовете из апартамента имаше не по-малко от сто и петдесет празни бутилки от алкохол. Но съдбата, честичко жестока, понякога се оказва и милостива. Едва събрал един чувал с бутилки и едва долазил до казана, за да го изхвърля, намерих ангел-хранител в лицето на черен брат на колело, който беше повече от въодушевен да ни отмени в събирането на бутилки, стига да може после да ги задържи. За време, равняващо се на микросекунда, из Шеф-а-палуза имаше цяла бригада от черни братя и всичко, което събралите се чистачи разбрахме за разчистването, беше, че фурната с размерите на Смарт може да бъде вдигната от сам човек, тежащ не повече от шейсет килограма. Фурна, която по-рано четирима не можахме да отместим и милиметър. Всичко беше почистено и изнесено докато ние си допием кафето и докато чакаме да ни спаднат подутите глави.
Въпреки, че кулминацията не включваше нетърпимата болка от чистене по време на махмурлук, и някак притъпи урока на съдбата, от който всъщност имаше адска нужда, урок все пак получихме. Дойде краят на една незабравима ера. Краят на един четиригодишен купон, в чието начало имаше няколко заблудени момчета, но в чийто край имаше… няколко заблудени момчета с намален капацитет на черния дроб.
MadMan, пЛОВдив, лето 2021-во
Коментари