0

Представете си стар, панелен апартамент, на който не е правен ремонт от приблизително 1960-та година. Представете си го и редовно налазван от група малки говеда, от които нито едно нямаше достатъчно съвест, усет, желание, пък и поне една трезвена сутрин, за да си каже “Абе хайде да почистим, а?”. Най-редовно отивахме на следващия купон, номер 1573 примерно, и заварвахме чашите по масата, полу-пълни с остатъците от напитките от миналия купон и цялата плесен, нов живот и откровен ужас, който се беше породил вече в тях.

Като казвам, че заварвахме така чашите звучи сякаш това е бил някакъв феномен или поне изненада, на която сме ставали случайни свидетели. Всъщност съвсем съзнателно чашите бяха оставяни точно в това състояние. Освен плесента по недопитите бири и претрупаните пепелници с фасове, понякога пушени повече от веднъж (всеки беден студент ще разбере какво е да провериш дали някой не е оставил недопушен фас в четири сутринта, когато вече си мъртво пиян и са ти свършили цигарите), намирахме и абсолютно всички боклуци, които сме оставили да плодят чудна миризма до следващия път.

Обзавеждането беше в стил гето-барок. Седяхме по изпочупени столове, от които честичко някой намираше себе си на земята. Особено забавно беше да спориш с някого и докато той авторитетно ти обяснява колко си тъп и как той е прав за всичко, държащ пълна чаша, и точно когато напрежението си ескалира до споменаване на майки, да го видиш да изчезва под масата сред руините на разпадналия се стол, а питието му да е заляло изненаданото му лице, ей така – да се осъзнае малко. Столът, разбира се, не намираше своя злочест край под нечий гъз, а вместо това беше набързо сглобяван обратно, молитва се отправяше към Бога на мебелите и измъченият му живот беше безцеремонно продължаван. За седене използвахме още и разнебитено шкафче за обувки, но върхът на сладоледа беше фурната, модел Раховец, на която съм ставал свидетел купонджия освен да я е възседнал гордо покрай масата, ами и да си заспива прав съвсем върху нея.

Ах, къде е ВиК (by MadMan)

Виждал съм още какво ли не по време на четирите незабравими забравени години, през които сегашното ми аз се пита понякога, потънало в срам “Дали момичетата нямаше да продължат да идват ако беше изчистил поне веднъж?”. Това не беше съвсем вярно, тъй като веднъж някой напръска с лютив спрей в хола, а друг повърна. Тогава изчистихме. И друг път сме чистили повръщано. Имахме си редовни купонджии-фонтани, други спонтанни и по някой случайно преминаващ.

А такива имаше много. Всички бяха добре дошли в Шеф-а-палуза. Така наричахме този презрян дом, или с никак недвусмисленото, въпреки общия си характер, Апартамента. Така го наричахме, и за пореден ужас на всичките съседи от входа аз бях изрисувал с маркер “Шеф-а-палуза” на входната врата. Така, да се вижда от всички, да се знае – тук е купонът в града!

Мястото беше ужасяващо по всеки един възможен параграф, а в една нормална държава щеше да е затворено от хора с хазматни костюми. Бяхме убедени, че сме създали нов вид организъм, непознат на науката, поне до този момент. За огромно съжаление така и не успяхме го изолираме – всичко, на което бяхме свидетели беше една хлебарка, една мишка и няколко заблудени паяка. И един презерватив на другата старовремска фурна, която беше с размерите на кола Смарт.

Та в съдбовната вечер всичко протичаше с нормалния си тон. Събралите се видни рокаджии вече бяха на онзи алкохолен градус, който предизвикваше у българския супер-тийн да се се съблича от кръста нагоре гол и да върти гъз на Слави, независимо от трезво-изразените си метъл пристрастия. Видяхме как се самогаси цигара в мощната, младежка гръд и се доизяжда остатъка (може би от страх някой да не му я допуши от пепелника по-късно?!?!), станахме свидетели на бурен смях, последван от рев, последван от крещене по терасата, последвано от съседи от съседния блок, заплашващи ни със смърт под терасата, последвано от редовните полицаи (поне в последните години бяха редовни, в началото май възрастните хора ги беше страх да викат дори служителите на реда), последвано от международно-известните ми речи тип “Аз уча за адвокат, господин полицай, и много добре знам правата си в тази ситуация”, които успяваха да изкарат извън кожата дори най-спокойните милиционери, но пък винаги се увенчаваха с успех, последвани от трагедията. Поне този път трагедията следваше.

Слушкаме си ние Славчо когато изведнъж в стаята нахлу ядящия цигарени фасове пияндур и съобщи, заваляйки по най-жесток начин, че водата в тоалетната нещо отказва да спре да тече. Сега е моментът да обясня механизма на тоалетната и да поиздам малко жалкия край на цялата история. Кранчето се пускаше и спираше ръчно. Не го ли спреш – просто си течеше. Доста удобно за по-упоритите гадости. Кранчето също така обаче не беше съвсем крайно захванато за механизма и честичко оставаше в ръката на пускащия вода, нищо неподозиращ купонджия. Отиваме на инспекция с отбор “трезви” майстори, за да изкажем мнение по належащия въпрос и що да видим – кранче на механизма няма, а водата си тече смирено в тоалетната. Дотук добре! Проблемът е локален, а негативните му последствия са само върху месечната сметка.

След кратко претърсване по шкафове, гардероби и всевъзможни ъгли и тайници се потвърждават опасенията ми, че инструменти няма. Няма как да спрем водата и тук се ражда страхотната идея да отскочим с такси до най-близко живеещия присъстващ и да вземем така необходимите клещи, за да може целият този цирк да приключи и да се върнем към по-приятните упражнения по вдигане на чаша. Пренебрегнах предложената помощ от същия този човек, до чийто дом отидохме за клещи, да бръкне в тоалетната и да провери дали кранчето, аджеба, не е изпуснато именно там. Съжалявах жестоко по-късно за този моментен лапсус в преценката ми, както и за зле информираното ми решение да повярвам на предизвикалия “аварията”, че не е изпускал кранчето в тоалетната. Това направихме в крайна сметка, на таксито и за клещи.

Завръщаме се победоносно и без много да се церемоня аз нахлувам право в тоалетната и като един водопроводчик от най-висша класа завъртам механизма с клещите. Водата спира на момента, ни капка не е капнала отвън, а на родителите ми ще вдигам рамене в пълен потрес като дойде огромната сметка. Ще псуваме заедно ВиК и калпавите им водомери, те ще платят и цялата история ще получи забавен, но съвсем забравим край. Ами да, ама не.

Ах, къде е ВиК (by MadMan)

В коридора ме пресреща едното от пияндетата, което всъщност беше предложило да идем за клещи и с гузновата усмивка ми заявява “да, бе, ама стана сега друг проблем!”. Призля ми. След досегашното развитие, за да ме пресрещат с лоши новини по коридорите значи новините си бяха съвсем лоши. Решило нашето момче, че не е достатъчен приноса му в изготвянето на плана за действие и виждайки същото кранче да седи най-безполезно на патрона на мивката в кухнята, що пък да не го отвие и да спре водата, та да може като дойдем с клещите да ни каже “ахмаци, оправихме се” и да ни накара да съжаляваме за похарчените напразно пари за такси. Това, което потопеният му във водка мозък е пренебрегнал обаче е, че както казах, на този апартамент не му беше правен ремонт от 1960-та година приблизително, и когато докоснал с пръст крана, оставен там за извод към някога съществуваща пералня, кранът е казал “ПА” и отприщил брутална струя с вода, изливаща се от него под огромно налягане.

Тъкмо ми го сподели това и аз, изпаднал в шок, видях как първата вълничка с вода напуска кухнята и излиза в коридора. Влизам на пожар (ахахахахаха, пожар по време на наводнение) и там виждам единия от нещастните участници в развиващата се история, вече вир-вода от главата до петите, да натиска мощната струя към мивката, за да се минимизират щетите. Изпаднах в ужас. Викам си “старшия ще ме одере жив”. Последваха хаотични минути, в които рязко изтрезняващите сред нас намерихме централната вода на апартамента, но тъй като и този кран не беше пипан от 1960-та година, беше клеясал до момента, в който не можеше да се завърти, ама грам.

Часът е три през нощта. Решавам, че на никой във входа няма да му липсва водата толкова много и отивам да я спра централно на всички. Естествено, входът към избите се оказва заключен. През това време останалите “майстори”, вече всички мокри до кости, както бях и аз, се редуват да натискат струята към мивката, а тук-там има и недообмислени опити да се сложи коркова тапа в дупката. Пълна мозъчна трагедия, ако питате мен. Виждам се лишен от избор. Нямам ключ за избите, но пък знам къде живее 85-годишната домоуправителка. Звънях около пет минути на звънеца, преди да се откажа. И да ме е чула едва ли би отворила по това време. Все пак беше възрастна, сама жена. Реших, че е време за радикални действия и е наложително да поема пълен контрол над ситуацията и да я овладея, преди да се е разпаднал апартамента на съставните си части. Затичах се по стълбите, но както си бях мокър (и пиян) се подхлъзнах и паднах. Не знам колко стълби успях да събера, основно с гръбнака ми, не ги броих, защото в момента единствената ми мисъл беше за действие и адреналинът ме изправи моментално на краката ми. Впоследствие синината на кръста ми беше с размера на футболна топка. Стигнах до вратата на избата и я разбих с един-единствен шут. Чувствах се сякаш съм супергерой. Само наметалото ми липсваше. Засилих се към централната вода на входа и тук вече низът от събития ме доведе до безсилие.

Ах, къде е ВиК (by MadMan)

Съвсем незаконно кранът за централната вода беше пломбиран и невъзможен за въртене. Почувствах огорчението на това да направиш всичко по силите си и все пак да се провалиш. Нямах повече варианти. Остана само този, от който ме беше страх още откакто разбрах за реката в кухнята. Трябваше да се обадя на баща ми. Събудих го, и той, свикнал от войниклъка да е вечно в бойна готовност, довтаса за има-няма петнайсет минути. Беше бесен. Разбираемо… Беше израснал в този апартамент и освен, че го гледаше безучастно вече няколко години да потъва в мизерия, докато синът му нехае, сега трябваше да го види и в потоп.

Ние вече до един бяхме изтрезнели. Докато го чакахме да дойде продължавахме да се редуваме да насочваме водата към мивката, така и ни завари той. Имаше всъщност един, съвсем сух и неучастващ в нашата борба, и той беше първоизточникът на всичките ни проблеми тази вечер. Човекът, изпуснал кранчето в тоалетната. Казах ли ви, че съжалявах жестоко за отказа на предложението да се провери за него в бушуващата чиния? Ами там го намерихме след като приключи цялата драма! Дори течащата трийсет минути струя не беше успяла да го прекара през канализацията и ние го изкарахме, за да установим, че всичкото това можеше да бъде избегнато. Та този, сухият, пишеше пиянски СМС след пиянски СМС и току се провикваше “Дайте ми цигариии”. Баща ми, бесен и зелен, го посочи с пръст, и гледайки ме, пожела да бъде изхвърлен на секундата. Така и стана, нямаше нужда да го напрягам допълнително.

На пияния не дадох, но на старшия бутах цигара след цигара в устата. Установихме, че единственият ни валиден ход е да се обадим на В и К. Е, обадихме се. Обяснихме цялата ситуация до последния детайл. Обяснихме, че просто трябва гаечен ключ, за да затворим централната вода и да закрием завинаги новоизлюпилия се водопад в кухнята ми.

Обяснявахме и чакахме. И така цели петдесет минути. И само за да видим как по-пияният от нас чичак, който дойде, яхнал москвич, боядисан в армейско зелено, не носи нито един инструмент. Човекът дошъл да установи това, което ние най-подробно вече му бяхме нарисували! Развиках му се. И моите нерви вече не издържаха. Бях възпрян, напълно логично, защото ако бях продължил да му викам – я се върне, я не. Преминаха още петдесет минути преди москвичът да завие зад ъгъла на блока, и майсторът, победоносно, с гаечен ключ в ръка и с едно завъртане, да прекрати развихрилите се събития.

Шумът на водата изведнъж беше спрял. Виковете на доброволците, борещи се със стихията, утихнаха. Баща ми пушеше отстрани и изглеждаше спокоен. Позволих си и аз да запаля, вече овладели проблема. Ама какъв купон само, а? За нещастие последен. Това беше и краят на Шеф-а-палуза. Чух само, приглушено някъде в далечината, “Това ви беше, утре да почистите и повече няма да се събирате тук.” Коридорът и кухнята бяха с вода до над глезена, но с оглед на ужаса, който можеше да се разиграе, в крайна сметка услията ни се бяха увенчали със задоволителен успех. Нахвърляхме стари одеяла, за да се попие водата и уговорихме чистенето за следващия ден.

Махмурлукът не е лесен за преживяване! Особено когато са те закарали насила на местопрестъплението и предстои на теб и славната дружина да чистите помия, насъбирана с години. Особено когато по рафтовете из апартамента имаше не по-малко от сто и петдесет празни бутилки от алкохол. Но съдбата, честичко жестока, понякога се оказва и милостива. Едва събрал един чувал с бутилки и едва долазил до казана, за да го изхвърля, намерих ангел-хранител в лицето на черен брат на колело, който беше повече от въодушевен да ни отмени в събирането на бутилки, стига да може после да ги задържи. За време, равняващо се на микросекунда, из Шеф-а-палуза имаше цяла бригада от черни братя и всичко, което събралите се чистачи разбрахме за разчистването, беше, че фурната с размерите на Смарт може да бъде вдигната от сам човек, тежащ не повече от шейсет килограма. Фурна, която по-рано четирима не можахме да отместим и милиметър. Всичко беше почистено и изнесено докато ние си допием кафето и докато чакаме да ни спаднат подутите глави.

Въпреки, че кулминацията не включваше нетърпимата болка от чистене по време на махмурлук, и някак притъпи урока на съдбата, от който всъщност имаше адска нужда, урок все пак получихме. Дойде краят на една незабравима ера. Краят на един четиригодишен купон, в чието начало имаше няколко заблудени момчета, но в чийто край имаше… няколко заблудени момчета с намален капацитет на черния дроб.

MadMan, пЛОВдив, лето 2021-во

Ах, къде е ВиК (от MadMan)

Иван Синитчийски
Иван е завършил Международни икономически отношения, но познанията му по темата се изчерпват със заглавието на специалността. Работи като специалист Плащания и Превенция на измами през деня, но вечер мечтае да драска с перото по празния лист под някоя гръцка палма. Смята, че хуморът не трябва да познава граници. Философ, простак, болезнено откровен.

На един махмурлук

Следваща статия

Жаден за още?

Коментари

Остави Коментар

Вашия email адрес няма да бъде публикуван.