By Возиш се в някаква кола с някакви хора, които са ти доста приятни. Не го осъзнаваш, защото е едно от онези малки неща в живота, на които сме тренирани с години да не обръщаме внимание, но в момента ти е айляк, защото си именно с тях. Чувстваш, че вътрешният ти простак е отвързан. Все повече се убеждаваш, че характерът ти е по-скоро на анимационен герой, отколкото на истински човек. Ха-ха-ха-ха, яко.
Разговорът е на толкова високо интелектуално ниво, че само най-тесният експерт в познанията на дълбините на човешкото съзнание, както и смисъла на живота, отвличан поне веднъж-дваж от приятелски настроени извънземни, би могъл да проумее. За стандартния слушател това не би било нищо друго, освен зле групирани думи, които провокират най-лошите кътчета на беззащитния му мозък, отприщвайки серия от събития, водещи до емоционален белег, от онези, които се носят до живот.
А, да! За песента! Та случва се всичко това и в момент на кратко мълчание няколко събития водят до сложен мозъчен процес, сън дори, защото в реално време е отнел не повече от десет секунди, но в главата ти са прелетели дузина години.
По радиото току-що е започнала една стара песен, а ти си се впуснал в търсене на отговори на вековни въпроси. Как си попаднал в тази кола, с точно тези хора, точно сега? Кой момент е родил отвързания простак, споменат по-рано? Как си станал човека, който си днес? Можеше ли да си друг? Искаш ли да си друг? Имало ли е въобще вариант да си друг? Всичко това и още много се завихря в полупразната ти глава, натежала от всевисшето усещане, че си прескочил на следващото ниво.
Ей го, след ъгъла стои и дипломата ти за това ниво. Все още не, обаче! Защото го осъзнаваш, но да знаеш и да можеш са две неща, различни като слънцето и луната. Пък и когато си живял в мрак през целия си живот е повече от нормално да се заслепиш, когато за пръв път те огрее светлина.
Каква е ролята на старата песен? Върнала те е там, откъдето самоосъзнаването е започнало, макар и в толкова ранен етап, че съвсем никакво осъзнаване не се е случвало. Или се е случвало, но дълбоко скрито и гушнато зад вихъра от хормоните на пубертета и безстрашните опити за успех в онези неща, през които всеки супертийн минава – първи социални контакти на ниво, различно от детското, първа сериозна целувка, първи моменти на бунт срещу авторитетите, първа самозаблуда на едно дете, решило, че е научило живота от-до и е вече, някак си, напълно възрастен.
Пораснал, готов, всезнаещ и премъдър. Недоразбран, естествено. Това последното ще си го поносиш още известно време. Та чак до времето, когато ужасяващото ти съзнание ще посегне с ръка към 4G перото на модерните дни. Става въпрос за клавиатурата. Не съм напълно сигурен защо не каза просто клавиатура, но тъй като да си откровен е призвание, започващо първо с откровеност към самия себе си, предполагам, че роля играят вече целите четири-пет творби, които си написал и които са прочетени от кумулативно трима твои другари.
Очевидно е чак от съседното измерение, че вече си професионалист и не можеш да назоваваш току така нещата с простичките им имена. Пък и няколко изречения назад счупи четвъртата стена с петата стена, или поне така си мислиш. И или се е получило нещо брилянтно, или е абсолютна мозъчна пръдня. Смело залагам, че е второто, най-вече защото е станало абсолютно случайно.
Така, де! Докато не си хванал листа и мастилото. Осъзнаваш, че метаморфозата, на която си обикновен наблюдател от първо лице (би било ужасно лицемерно да си приписваш заслуги, нещата просто се случиха и се случват, както са се случвали и ще се случват и твоят скромен капацитет няма почти никаква роля (а това е инсепция на скобата, в която ще загатнеш, че нещата са такива, каквито са и контролът ти върху тях е илюзорен)) и която тече вече няколко славни години, е била нищо повече от един зле изграден катализатор, водещ до този момент.
Защото си осъзнал половината неща, които си осъзнал, за пръв път, именно докато си ги набивал полуграмотно по клавиатурата. От години търсиш нещо, в което да си добър и да те изразява по-добре от изречените думи. И ей го, на, още не си го намерил. Но да дращиш те успокоява като шладък кодеин, сервиран в махмурлийски ден след тежка раздяла. Не, че си имал такива дни (така и не намери кой да ти услужи с малко кодеинец, българинът е лош човек).
Возиш се в колата с тези приятни хора и си мислиш за младата ти версия. Ама че бъркотия! И тая коса в кой свят изглежда добре, бе? Боже, боже, това наистина ли си ти? Добре, че баща ти, със заплаха за обезфинансяване, е успял да предотврати слагането ти на руси кичури. Поне едно нещо от тъмните времена преди ЕС, за което не трябва да се срамуваш! Днес тази заплаха нямаше да проработи, осъзнал си съкрушителното ти влияние над създателите ти с известна доза срам, пък и може би страх…?
Чудиш се дали някой ден може да има някой друг с толкова покъртително влияние над теб? После ти става смешно, като си спомняш за прическата ти, добре, че няма кой да ти надникне в главата, че бая подигравки ще отнесеш. Или пък не. Всеки е минал оттам, откъдето и ти. По неговата си пътека, но по същите стъпки, добре утъпкани и завещани от процеса на очовечаване. А той е един такъв понякога случаен, не всеки път за добро, почти никога само позитивен или само негативен.
С помъдряването идва и предпазливостта. Предпазливостта отнема всяко останало приключение от живота, както и промяната. Промяната! Промяната е нещо, което си забелязал преди всичко във всичко. Чудно ти е как толкова хора се страхуват от нея, сякаш са дяволи, погнати от братята Уинчестър, когато тя е ежедневно в живота им. Без дори да го осъзнават. Като го осъзнаят изпадат директно в състояние на неприкрита паника. И ти става ясно, че заради този факт всички живеят под постоянен страх. Подсъзнателен. Но вечно там. И ти си живял така. Така е угодно на обществото.
Не защото е съставено от зли баншита, просто така са научени от стари разбирания, от изкуфели великани на консервативната мисъл, от порочни режими и за някой лев. Най-вече за някой лев. Пък и е по-лесно да се окопаеш в собствения ти малък свят (отколкото да опознаеш огромния и необозрим такъв), да минаваш за работа по път, по който знаеш, че няма да те оберат лошите наркомани, да работиш гадната ти работа за гнусния ти шеф, защото нямаш грам самоувереност да потърсиш нещо ново и удовлетворяващо, да седиш с грешния човек, защото навремето баща ти ти е казал, че е лошо човек да умре сам. Но човек винаги умира сам така или иначе. Освен бомбърите-самоубийци, те умират на групи.
Баща ти още ти е казал, че ако паднеш от ония висок клон ще се пребиеш. И двете „мъдрости“ са прогорили дупка в мозъка ти, такава, която заключва балонът на собствения ти малък свят, в който всичко е страхотно, и след това изхвърля ключа. Но то не е страхотно, направо си е плашещо колко е ограничаващо. А ти доживяваш последните четиридесет години от живота си сякаш доработваш последните два часа в петък – нямаш търпение да изтекат и да дойде облекчението.
Но, както и в работата облекчението е кратко, защото идва понеделникът, така и след пропиляните години облекчението е кратко, защото “Аз”-ът няма да забрави как си прекарал дните си в чакане да умреш, едва ли не. Страхът е най-големият ти враг. Той е по-страшен в главата ти, отколкото когато се материализира.
Непрофесионалното лирическо отклонение свършва до тук, тъй като бай ви MadMan усеща, че това направление заплашва да превземе статията.
Излизайки от гимназията и влизайки в университет си придобил разни качества на характера, не задължително добри, или поне не достатъчно шлифовани, но към момента смяташ себе си за дълбоко набъркан в световното познание, същински корифей, надраснал възрастта си с хиляди години – меродавен, праведен, забавен, добър, изискан. Искаш да намериш хора със сходни качества и заедно да се извисите нагоре. Искаш… да пиеш. Абсолютна утайка.
Благодарение на малкото ти осъзнаване в последните мигове на гимназията си проумял колко е забавно да се забавляваш, пък и се оказва, че имаш вроден талант (а можеше талантът ти да е футбол, или наука, или футболна наука…). Оказва се, че да купонясваш е по-интересно и приоритетно от академичните постижения, пък и от нежния пол (нещо, което години по-късно ще отчетеш като голяма тактическа неразбория, а години след това ще решиш, че през цялото време си бил прав) и без особени усилия намираш хора, отдадени на същите трепети като твоите. Заформя се тандем, отчасти опериращ успешно и до днес.
Намирането на тези хора, както и желанието да намериш такива хора произлиза от предишния ти опит. Запомни го това, защото е важно за голямото разкритие, идващо в края на този мастърпийс. Понякога си отдавал като грешка факта, че си останал в родния ти град да се учиш на живот след гимназията (както знаем от всеки американски сериал – гимназията е най-важната част от живота), но и това ще бъде опровергано от брилянтния завършек.
Можеш да продължиш да се разхождаш из годините, водещи до това лето 2019-то, но това не е автобиографията ти (изчакай първо Скорсезе да поиска правата да я екранизира и тогава я разпиши) и съответно е редно да го караш по-директно.
Реално старата песен от радиото в колата по средата на този приятен трип не те е изстреляла в меланхолични спомени за големия купон, продължил седем-осем години, а по-скоро те е накарала да се чудиш как онзи келеш е тук днес? Кои решения са го докарали дотук и до днес? Кои хора по пътя му, загубени, забравени, важни, приятели, любовници и прочие, са допринесли пряко или косвено за неговото развитие, или пък защо не и застой? Кои моменти могат да се посочат като ключови и най-вече кои моменти, напълно забравени, счетени за маловажни, всъщност са били истинските ключови моменти? Отговорът е прост и ясен – всички! Барабани! Фойерверки! Съзнанието – взривено! Всички!!!
Съвсем умишлено продължаваш да споменаваш за няколко неща, за които може и да съжаляваш днес. Няколко взети решения, които са завършили по начин, който смяташ за незадоволителен. Нещото, което е крайно време да прозреш обаче, е, че днес нямаше да съжаляваш за нито едно от тези решения, които смяташ за грешни, ако не ги беше взел. Песента е “Silence” на Delirium, просто между другото.
Надявам се, че не трябва да плащам за авторски права. Щеше да съжаляваш за другите решения. Кой знае – можеше и да те няма днес да тормозиш клавиатурата с безсмислиците ти, ако беше променил, който и да е избор от миналото ти. Днес съжаляваш за тези решения, защото си ги взел и защото благодарение на тях си станал човека, който си днес. За добро или за лошо.
Хората, които си срещнал са те променили и са дали своя незаменим принос за това днес да съжаляваш, че не си постъпвал другояче в минали ситуации. Хората, които си щял да срещнеш, можеше да те поведат по различни пътеки. За добро или за лошо. Например съжалението ти, че не си напуснал родния ти град, за да учиш далеч от дома, щеше да доведе до несрещането на много от тези хора. Някои от тях прекрасни индивиди, довели до срещането на други прекрасни такива.
Парадоксално, нали? Съжаляваш, че си срещнал хора, които са ти помогнали да съжаляваш, че си срещнал точно тях, така излиза. Какво можеш да направиш, когато осъзнаеш, че всички те са част от теб, голяма при това, всички случки в следствие на взети решения, са те довели до днес и са изградили начина ти на мислене, онзи начин, който съжалява, че не е взел други решения? Това, което можеш да направиш, е да премахнеш парадокса. Спри да съжаляваш за взетите решения.
Първо и очевидно, защото не можеш да ги промениш вече. В миналото са си и там си им е мястото. Второ и най-важно, защото благодарение на тях днес се возиш в тази кола с тези хора и можеш да разсъждаваш над такива теми. Харесва ти как са се развили нещата и повече няма да отдаваш никакво значение на миналото. Станало е точно, както е трябвало, и днес само това има значение. Няма грешни решения.
Дори да боли с години от някое отсъждане, ултимативно не знаеш дали все пак не си направил правилния избор. Няма грешни решения и нищо няма значение. Ти си изграден като човека, който съжалява за направени избори, благодарение на тези избори, тоест това което се е случило е да си научиш урока и за разлика от световните лидери, да се поучиш от миналото и от собствените ти грешки. Грешал си и нека не е напразно. Продължавай да грешиш, само недей да съжаляваш.
Возиш се в някаква кола с някакви хора и по радиото тръгва една стара песен. А ти си свободен. От миналото. И от съжаленията. И най-вече от себе си и затвора на собственото възприятие на ролята ти в собствения ти живот. Свобода преди смъртта! Само допреди няколко години не си вярвал, че може да съществува такова нещо. Истинският контрол идва когато се освободиш и се оставиш на решенията си, някак си като страничен наблюдател, напълно съзнавайки, че всеки избор е правилен. Независимо колко е грешно! Свобода! И лекота. И една стара песен.
MadMan, пЛОВдив, лето 2019-то
Коментари