By Началото винаги е трудно. Трудно ми е и било да започвам не един път. Особено с писането. Имаш идея в главата, имаш мисъл, имаш чувство, което искаш да споделиш някак. Искаш да го направиш така, че който го чете след това да може максимално да усети каквото усещаш и ти. Дори и самият ти, ако решиш да плъзнеш отново очи по редовете някой ден. И за да може този ефект, това необходимо условие, да се превърне в реалност, трябва да започнеш така, че моментално да потопиш читателя в идеята на идните редове.
Толкова трудно не ми е било никога обаче. Толкова трудно, че тази статия стоя с месеци със заглавие и тъжно-празен лист хартия под него. До днес. Вече знам как да започна. Благодаря ви. Благодаря! Спокойно мога да приключа този разказ дотук и ще бъде достатъчно. Но няма да е справедливо! Колко още може да се каже…
Колко ли болка са изживели заради мен до момента? Причинена от моите житейски страдания, не по-различни от тези на другите, съвсем и като тези от тяхното детство. Причинена от поведението ми от тийнейджърските години, пък и след това. Пък и днес понякога. Причинена от личните лишения, които сами са приели, за да осигурят с това, което имат, живот за мен, по-добър от това, което се е очаквало от възможностите им. Причинена от хиляди други причини, директно и косвено свързани с мен. Не мога да се върна назад и да направя нещата по друг начин. Но мога да отбележа това, което осъзнавам днес и да кажа, че сега разбирам.
Да станеш родител е лесно. Пък и процесът е доказано приятен. Но за да отгледаш правилно дете и да му дадеш всички шансове в живота, се изисква огромна саможертва. Казват, че никой не е готов да е родител преди да му се наложи да е, но според мен някои хора го имат зададено като призвание. Имал съм късмета да попадна на точно такива.
Отгледан съм в тежки години. Постсоциалистическа България, в нея е минало детството ми. Живеехме в Карлово, защото баща ми беше офицер от родната армия и служеше в тамошната бригада. Майка ми беше детска учителка, която дълго стоя без работа, тъй като корените и кариерата ѝ са останали в Пловдив, откъдето всъщност е. Нямали сме села, откъдето да пристига зимнина и подкрепа. Има и други утежняващи ситуацията обстоятелства, за които няма да изпадам в полемики.
Защо ви казвам всичко това? Не, това няма да е биографична история за отглеждането ми. Просто искам да добиете представа за финансовото състояние на семейството ми, за да добиете и представа за лишенията, които тези хора са извършили в мое име. Винаги съм имал всичко като на другите деца. Доста неща са били и по-добри всъщност. Винаги съм имал най-хубавите дрехи и най-хубавите играчки, както и множество подаръци за всички празници.
Колко ми е важно това сега? Никак. Но за едно невръстно дете това е целият свят. На него не можеш да обясниш, че тези неща не са от значение. Всичко съм получавал, благодарение на отказването от всякакъв личен лукс от страна на родителите ми. Дори от елементарни неща като пътувания и почивки. Когато започнах да ходя без тях на море, което беше още в гимназията, те… спряха да ходят, където и да е. За да има за мен. Като офицер от армията баща ми се пенсионира рано. Вместо обаче да се наслаждава на живота си, той не е спирал да работи, за да продължава да е в помощ и услуга на семейството си. Същото важи и за майка ми, която аз и баща ми със заплахи едва успяхме да “пенсионираме”.
Но саможертвата не се мери само с финансови лишения. Колкото и да са сериозни, те обуславят много малка част от нея. Доверието в малък идиот със зле скалъпена история, нагла лъжа, казана право в очите ти! Това е сила, саможертва и тотално отделяне от собствения Аз.
Стоя си пиян аз, на 18 години съм, очевидно ми е трудно да говоря, обяснявам как съм изпил две бири и те се правят, че ми вярват. Тук идва доверието. Тук идва моментът, в който трябва да оставиш детето да върви по собствения си път, да прави собствените си грешки, от които да се учи и да се надяваш, че има достатъчно потенциал, за да не се изгуби по този път.
Доверие съм получавал винаги. Още от шест годишен съм оставян сам, защото майка ми заработи и имайки предвид, че семействата и на двамата ми родители са от Пловдив, трябваше да оставам сам. С ключ на врата, абониран за близката видеотека, яздещ жълт бе ем хикс – така изкарах лятото преди първия ми учебен ден.
Вярвали са ми и по-късно. Вярвали са, че уча за училище без да ме изпитват, “вярвали” са ми, че за трети пореден път забравям да кажа, че е имало родителска среща. Не бях лош ученик, но имах голяма уста. Винаги съм имал. И до днес е така. Никога не съм имал вечерен час, още преди ерата на мобилните телефони. Колко ли са тръпнали, докато се прибера у нас? Доверие, което не винаги съм оправдавал в тийнейджърските години, но което ми е давало кураж и увереност да израствам.
Доверие, което продължи и през студентските години, докато странично са наблюдавали как съм се отдал на четиригодишно парти. Доверие, което накара баща ми да бъде готов да продаде апартамент, за да ме прати да уча в чужбина, когато просто подхвърлих, че ми се иска. Без въпроси. Без условия. Без натякване.
И така се научих да мисля сам. И да си взимам решенията сам. И да планирам и мисля за утрешния ден, за да не ме свари неподготвен и в нужда от чужда намеса, за да се разреши възникналия проблем. А колко такива, откровено казано, малоумни грешки съм направил… И за мен е направено най-доброто – оставен съм да ги допусна и ми е предложена помощ когато ги осъзная.
Сигурно не е лесно да гледаш екзалтирания келеш да те убеждава в някаква пълна тъпотия, а ти да се правиш, че му вярваш, вместо да му плеснеш един задвратник. Изисква се определен вид сила и трябва да си много над нещата. Честна скаутска – ако един ден имам деца, не знам дали бих могъл да направя същото. Най-малкото, че ще им пиша двойки за зле скалъпените лъжи и ще ги карам да се връщат с правдоподобна история. Ако ще ме лъжат, поне да се научат да мислят.
В крайна сметка подходът им се е обусловил с успех. Не се хваля. Пораснах обаче и започнах да мисля и да правя нещата правилно. Благодарение на тях и на подкрепата им към мен. Благодарение на саможертвите им. Благодарение на доверието, което ме научи да вярвам в себе си и способностите си. Благодарение на пълното внимание, което винаги ми е отделяно. Благодарение на помощта им във всеки един аспект от живота ми, продължаваща и до днес, въпреки възраженията ми. Благодарение на това, че са ме оставили да греша.
Инат съм, грешката е единственият ми източник на уроци. Не давам да ми се говори, но като сгреша разсъждавам и се уча. И какъв страхотен пример са ми дали за здраво семейство. Тихите уроци, които не съм осъзнавал, че уча от баща ми, днес крещят силно. Научих се на романтика и уважение към половинката ми, научих се как да си гледам семейството като мъж. Ако някой ден съм наполовина мъж колкото баща ми и наполовина родител, колкото тях двамата, ще се считам за успял.
Полученият пример би бил напразен, ако не мога поне да го повторя, ако не и да го развия. Благодаря ви. Обичам ви безкрайно и дори когато си мълча или се мръщя, оценявам всичко, направено за мен. Благодаря ви!
MadMan, пЛОВдив, лето 2020-то
Коментари