пЛОВдив

Какво може да се каже за Пловдив? Честичко го винях за недостатъчността на пределите му, исках от него невъзможни неща, но реално погледнато си беше едно доста яко място. Да, малък е, но пък удоволствието да можеш да отидеш на гости в другия му край на крак си бе голямо, особено за музикоман като мен, закичил главата си с огромни слушалки и крачещ под наслова на някоя епична мелодия. Из целия град витаеше атмосферата на нещо, което не може да се докосне с думи и да се облече в определения. Клишираното обяснение, че това е духът на айляка, е най-близкото, до което може да се доближи едно резонно обяснение. Забързаността на хората не изглеждаше толкова забързана, въпреки, че най-вероятно ако някой се хванеше да изчислява средна скорост на движение на глава от населението, щеше да достигне до фундаменталното заключение, че у Филибето не е по-ниска, нито пък по-висока от където и да е другаде. 

Разлял се сякаш от самите тепета, на чиято известност се крепеше голяма част от пловдивската репутация, градът беше кокетен и красив. А покатерили се на тях чаровни хора унищожаваха пушилист в несвяст всяка пролет, лято и есен, вдишвайки аромата на дръвчетата заедно с пчеличките, и вдъхвайки нова икономическа сила на бирената индустрия. Гледката от върховете на хълмовете над позеленелия град, наляво и надясно, караше душата да изпитва равновесие и да мечтае, като похлупак на мечтите ѝ беше само синьото небе. Вечерите на гребната база бяха магически. Да застанеш в далечния ѝ край, или дори на моста по средата, да се вгледаш в магистралата от светлини, сливащи се в едно в далечината и под ръка да е любимият човек, би действало като противоотрова за жлъчта и сивотата дори на най-тежкия делник. Тъкмо до нея, само през една горичка и един стар, въжен мост лежеше коритото на Марица. Реката, разделяща Пловдив на две части от едно цяло. 

Той, градът, беше все тъй красив, но руменината на бузите му през по-топлите сезони не можеше да се мери с някак безучастното му присъствие през по-студените, сякаш сърдит на времето и липсата му на изразеност, изчакващ отново да дойде удобния момент да изпъстри улиците с паунови пера. Сгушени в зеленината на градската градина, се криеха пеещите фонтани. Някога дом на водни колела, сега танцуваха и играеха своя мюзикъл всяка вечер, една ария на водни кънки, виещи течните струи като въжета в красиви форми и съпровождани от нежните звуци на едно от великите творчества, а именно музиката. 

Най ми липсваха обаче Капана (не и ужасяващо нереалните му цени) и Стария град. Те бяха епитомната кулминация на централната ивица на Пловдив, която и без тях си беше впечатляваща и съчетаваше палитра от старото и новото, изпъстрени с щипка история. В единия ѝ край се помещаваха новоразкритите разкопки, ошлайфани в паметник, а по средата на ивицата беше и единият край на заровения под нозете на пловдивчани Римски стадион. Изследванията показваха, че той е с впечатляващи размери и дори се крояха нелошите планове да бъде цялостно разкрит. Досами отворения му участък началото си водеше и Капана – модерния, хипстърски артс енд крафтс дистрикт, заел мястото на занемарения преди и изоставен на произвола на пикаещи пияни от околните клубове “квартал”. Вместо мирис на амоняк, сега там се разнасяше уханието на вкусни гозби, плътно следвано от звънтежа на чаши и глъчката на тълпата от щастливи хора. Там домът си намираха множество малки магазинчета и ресторантчета, клубчета и какво ли още не, донесли със себе си цветовете на жизнеността и похлупени над пъстрите флагчета на нещо ново, съшито от качеството и удоволствието от нещо по-добро.

Животът там кипеше на пълни обороти и не умееше да прави разлика между делник, уикенд или празник – винаги беше пълно, стига да го позволяваха метеорологичните условия, пък и дори когато не бяха съвсем благоприятни. Дори пловдивската зима, която се славеше с липсата си на остри зъби (като например на софийската), не можеше да възпре майните да се натискат един о друг, топлени от гъбоподобни, газови чудеса на научния прогрес и да изпълват тесните, капанени улички и през най-студените дни. Само едно е напълно жизненоважно да се знае за Капана, за да не останеш само с приятната разходка, а да можеш да утолиш жаждата си в някоя крафт бира и да нахраниш вълка у теб с вкусна храна, и това е телефон за резервация. Освен по време на прословутия и световнонеизвестен Капана фест. Тогава никой телефон не може да те спаси от рояците хора, обикалящи с хартиени чаши, пълни с пъстроцветни напитки и музикалните сцени, разхвърляни небрежно наляво и надясно, сякаш нищо особено не се случваше, а просто ей така, някакви хорица и малко музичка.

И тъй като Капана лежеше, спокоен и красив, в полите на Стария град, сякаш от неговата стабилна основа никнеше и историята, която старинните къщи-музеи носеха със себе си. Нагоре по калдъръмения път, тъкмо покрай голямата църква и съвсем между архитектурното богатство на българската история, така се влизаше в град Старинен. Уханието на едно друго време, трудно, но красиво по свой уникален начин, изпълваше ноздрите и на човек никак не му беше трудно да се изгуби във водовъртежа на прескачането на епохи. Там едни времена се преливаха в други. Там се криеше и Античния театър, който водеше със своята уникалност и дъх на империална мощ туристи от цял свят, останал като подарък от римски времена, когато градът е носел името Филипополис. Красив, величествен и древен, театърът правеше комплимент на своите създатели с акустичната си съвършенност. От камъка човек почти можеше да чуе отзвука на престарите пиеси, на които е бил дом.

И понеже на жадната, айляшко-майнова душа айляците никога не са достатъчни, в полите на хълма на младите най-редовно се вихреше някакъв фест. Имената се меняха, бирата, обаче, хамаците, барбароните и тревичката бяха същите. На сцената редовно имаше въролица от други айляци, донесли с присъствието си много настроение и наслада за ушите, къдрейки мелодии от усмивки.

По-древен дори от Рим, Атина и Константинопол, Пловдив е един от най-старите градове в Европа, и във вените му тече кръвта на голяма част от модерната човешка история. Някои го наричат Вечен, а аз с простичкото Любов.