By Понякога емоциите са хубаво нещо. Даже бих казал, че винаги са хубаво нещо. Дори онези, изкривяващи в адска прегръдка всяка клетка от тялото ти поотделно. Защото ти доказват, че си жив. Доказват ти и най-важното нещо – че обичаш. И че си човек. А обичаш ли – надежда винаги има. Винаги ще успееш да оставиш нещо у другите, дори да е просто един забавен разказ. Също така са и доказателството, че си изпитал нещо силно, и затова сега боли. А ако това е цената, за да изпиташ това – заслужава си!
Емоциите са река. Идват и те заливат, един нищо неподозиращ стрък трева, смачкан под чутовните вълни. И точно като стръкът трева, намираш себе си в крайната нужда да направиш така, че да подадеш глава над вълните, да видиш небе и да почувстваш свобода. Разликата обаче със стръка трева и теб, и мен, е, че стръкът не може сам да намери ръкав, в който да отлее реката, нито може да построи висока язовирна стена, с която да спре прииждащата водна лавина. Ние обаче можем.
Можем да строим зидове и стени, високи до небесата. Да, в това сме най-добри. Да строим стени. Да зазиждаме зад тях реки и хора. Да ги скриваме от полезрение и да се преструваме, че не съществуват. И все ни е студено. Така е най-лесно. По-лесно е от това да се замислиш трезво над себе си, над това, което чувстваш, над съществуването си. По-лесно е и напълно разбирам защо. Ако, недай си Боже, язовирната стена поддаде – тогава следва опустошително наводнение. За да се изправиш срещу заливащата стихия е необходимо да можеш да плуваш. И тъй като това съвсем не е достатъчно, ще се наложи да можеш и да дишаш под вода.
За да не те залее метафоричната река, за да не се наложи да се учиш да плуваш и да дишаш под вода, е необходимо нещо, нещо като “кранче”, което да изпуска кипящата вода по малко. Звучи доста лесно, казано по този начин. Но не е. “Кранчето” не може да е каквото и да е. Не става да се насилиш да си имаш хоби, не става и да мислиш по цял ден за чудовищата зад стената и да се молиш да си останат, където са. Не става и да бягаш. Просто си по-бавен, колкото и да си бърз. Колкото и пъти да си смениш името, колкото и убежища да потърсиш, ще намираш винаги едно и също. Където и да отидеш взимаш със себе си и стената, и реката. И чудовищата. За съжаление единствената панацея е да се обърнеш и да посрещнеш с гърди каквото те следва. За съжаление, защото, ако не си намерил “кранчето”, това, което ще посрещаш, ще е стихия.
Посрещал съм стихии. Давил съм се. О, как само съм търсил да дишам. А все под вода съм стоял. Бягал съм, отричал съм. Живял съм в заблуда, самонасадена. И все под водата съм си стоял.
Отказах се от безсмислени разговори. Не питам как е времето. Не говоря за вчерашния мач. Не говоря за политика, не обсъждам корони и други допотопни вируси. Не се паникьосвам и не споделям постове за умрели баскетболисти. Гася телевизора, изхвърлям вестници и обръщам глухо ухо за клюки и трендове. Омръзна ми да си говоря наизуст и най-грозно и изкуствено с истински хора. Омръзна ми и те да ми отговарят така. Животът е прекалено кратък, за да го пилея в разговори, донесли на мен и безсмъртната ми душа абсолютно нищо. Питам истинските въпроси. Искам да знам как си. Не как си днес. Не питам дали те боли глава и дали шефът на работа не ти пили на нервичките. Искам да знам какво те тормози. Искам да знам за какво мечтаеш. Искам да знам какво обичаш, както и да разбера от какво се страхуваш. Най-вече това. Не, за да използвам страховете ти. Не. За да видиш, че не си сам. За да разбереш, че без дори грам да подозираш, най-близките ти изпитват същите страхове, вълнуват се от същите проблеми, липсват им същите неща. Всички уж знаят, че не са сами и че има милиони други, тровени от същите терзания, но всъщност никой не го чувства точно така. Но за да разбереш всичко това, е необходимо да си готов да говориш истински.
Най-високата стена, която някога съм строил, тухла по тухла, смешка зад смешка, е хуморът. И тя се пропуква, но не заради напиращата зад нея вода. Вода там вече няма. Пропуква се, защото едно малко човече, със съвсем захабена кирка, е започнало да я руши. Аз съм човечето. Да се криеш зад каквото и да е, ами съвсем грешно си е. Като я махнеш тая стена можеш да се опиташ да си поговориш истински с хората. Не е лесно. Станало ми е рефлекс. Хуморът не познавал граници, но пък съм си сложил точно това с тази стена. Да говориш честно за себе си, за чувства и емоции – признавам си, доста е странно. Ново е за всички, ново е и за мен. Гледат те под ъгъл, отговарят ти заучено. Странят от теб понякога. Защото да живееш в отрицание е по-лесно. Но ако не се откажеш, ще видиш, че зад чуждите стени започват да надничат хора и виждат, че имаш същата кирка като тях и всъщност колко лесно е да я размахваш срещу себе си. И аз ги виждам, и на мен ми става по-леко.
Без да искам си намерих “кранче”. Смачкан под нокътя на сърдечни трепети, изказани, споделени и загубени, под заплахата от самоунищожение заради разни нелогични, изкуствено създадени “проблеми” един ден просто хванах перото. Или клавиатурата. Все едно е. Започнах да пиша, “кранчето” се завъртя и без даже да знам водата започна да се излива. Но вместо да залее жалкото стръкче и да го задуши, свежи капки подхраниха корените му и го накараха да расте. Високо и силно. Без да се притеснява от естествено зеления си цвят, както и от мъхестите си листа.
Не че и преди не съм си мислил за нещата, които попадат на белите листи. Но светът е бил хаос. Хаос е царял и в главата ми. Мислите бушуват една през друга, а заключения така и не идват. Тогава написах първия ред. След това втория. И третия. И в тези редове открих… ред. Колко подредено само изглежда всичко! Много от нещата, попаднали в написаното, съм ги осъзнал за първи път, докато ги пиша. И съм усещал еуфория, вцепенение. Научих толкова много за себе си. От самия себе си. Когато мислите се подредят и заследват една след друга, някак си не остава място нито за отчаянието, нито за страха. Всичко е толкова ясно. Толкова просто. И лесно. И водата си затече, и зад стената не остана нищо. Затова и човечето спокойно вдигна кирката и зачука по нея.
Неописуемо е облекчението, което следва, като си го “кажеш”, след като го видиш написано и усетиш как те изпълва надежда и спокойствие. С каква лекота се захвърлят вредни навици, убийци и крадци, предрешили се като спасители. Убийци на душата и крадци на времето. Да прекарваш живота си зад стена, страхувайки се да не се счупи, е нищо повече от загуба на време. А животът си тече. Не чака да се решиш да избягаш от страха и да го заживееш. Той си върви и помага на тези, които искат да го живеят.
MadMan, пЛОВдив, лето 2020-то
Коментари