By Бая си мислил по темата напоследък. Някои биха казали, че направо си си прекалил. И то жестоко. Знаеш, че е така. Искал си да спре. Имал си моменти, в които си бил убеден, че днес е денят, в който това ще се случи най-сетне. Моменти на непоклатима сила и безусловна самоувереност. Моменти, в които си вярвал, че всичко това е станало съвсем правомерно, в реда на нещата и не само! Взел си безценен опит. Но и си платил скъпо за него.
Цял живот си мислил за нея. Още преди да я познаваш. Представял си си, че ще бъде такава и онакава, представял си си как ще говори, как ще се държи, как ще се вълнува от нещата, които вълнуват и теб. Представял си си как и ти ще се вълнуваш от нейните интереси. Как ще сте един отбор. Тим, играещ заедно за една победа. Обща. Представял си си как ще е най-красивата на целия свят от всички. Поне за теб. А това е всичко, което има значение.
Представял си си много неща, но когато тя най-после дойде беше сварен съвсем неподготвен. Не си и мечтал, че това, за което мечтаеш, ще се превърне в реалност. Искал си го, но не си вярвал, че е възможно. Доскоро си бил заглушен от предварителни мозъчни промивки, чути-недочути по разни програмки, целящи да вкарат всички в безкрайния цикъл на “нормалното”. Но тя е дошла и те е накарала да признаеш, че мечтите се сбъдват. А това, че цял живот си мислил за нея е и първата ти грешка с нея.
И ето, срещна я. Нали я искаше? А тя беше перфектна. Събуди в теб онази романтична страна, за която добре се грижи да остане скрита “задникът” на повърхността ти. Срещна я и колкото и да е клиширано, наистина разбра защо с никоя преди нея не се е получило. Едната. Тази, която е всичко, което някога си искал, а и всъщност доста повече от това.
Помниш как се запознахте и ти я беше погълнал с поглед като изгубен в морето корабокрушенец, който след години на убийствена жажда и лутане по безмилостни вълни най-после е открил твърда почва под нозете си и глътка хладка, сладка вода. О, и тя отвръщаше на жадния ти взор с не по-малко настоятелен такъв, сякаш ти казваше „Виждам те, че си ме зяпнал. И какво? Какво следва, зяпащо момче?“.
Още на първия ден от запознанството ви ти знаеше, че ще я направиш своя. Не се и съмняваше за миг, просто беше сигурен. Тази самоувереност е едно от нещата, които изгуби по-късно. А загубата на самоувереността може би помогна за изхода и за това ти днес да седиш тук и да редиш тези думи, противоречащи на правилния път, вместо да се радваш на новооткрития айляк, на безпричинното щастие, което е и единственото истинско такова.
За тях вече си разказал и всичко там е цветя и рози, всичко е толкова простичко. Съвсем като на филм. Събуждаш се една сутрин и хоп! – животът е хубав. Би било съвсем чудесно, ако ставаше толкова лесно. Но има и дни като днешния. Дни, в които стената, отделяща чудовищата, които живеят в изтерзаната от мисли душичка, в теб и празната ти глава, е по-скоро холограмна и ниска, отколкото тухлена и висока. И в дни като тези всички правила са различни.
Спомняш си как тя си отиде след първите ви срещи, обратно в нейната родина, а ти, с непоклатима решителност, ѝ показа себе си. Тя отговори със същото. Помниш ли как ти каза веднъж, че единственото, което я крепи в труден за нея момент, си ти и отношението ти? А това беше само началото, една красива идея, развита в модерен стил – разделени от хиляди километри, но приближени от позитивите на технологичния прогрес.
Имахте време да се опознаете, да си поговорите за най-силните си желания, за целите, които стоят пред вас и всъщност за всичко. Ти вече се беше влюбил в усмивката ѝ и в големите ѝ, зелени очи. Сега започна да се влюбваш и в човека, който стоеше зад тях. В момичето, силно и добро, нежно и красиво, умно и жадно за живот. Не си и вярвал, че можеш да срещнеш партньор, който да е с толкова сходни виждания за живота, който да иска същите неща и да преследва същите цели. Партньор, който иска да ти е партньор, а не разглезено дете, егоистче, желаещо да печели битки повече отколкото да обича с чиста душа.
Мина време, а комуникацията ви, вместо да изгуби чара си и да избледнее пред липсата на директна връзка, очи в очи, взе, че се запази. И не само. Ставаше все по-приятна и силна. Все по-вълнуваща и галеща онази част на мозъка, отговаряща за мечтите. За щастието и за надеждата!
И тогава тя дойде. Чакаше те през нощта на една празна гара. Стоеше под някаква лампа, обляна в мека, жълта светлина. Нежна и толкова по-красива, отколкото я помнеше. Ти стоеше глупаво с букет в ръка и се смееше, искрено щастлив. Беше разигравал сценарии в главата си как ще хвърлиш букета на земята и ще я вземеш на ръце. Но в реалността тези неща не могат да следват предначертан път.
Трябва да ги оставиш да се случват, независимо колко глупаво може да изглеждаш. Стоеше си там с букета, а тя се приближи и те прегърна. Прегръдката не беше по-дълга от секунда или две, но ти се стори като векове. Какво ли не би дал да се върнеш в този момент и да останеш в него завинаги? С нея в ръцете ти. Да усещаш уханието ѝ, този така сладък аромат, който изпълваше сетивата ти в горещите нощи, който дразнеше приятно сънищата ти, докато тя спеше, сгушена в теб, а малките ѝ студени крака си намираха място плътно до твоите. Да поседиш там и да целунеш челото ѝ милиони пъти, докато не остане белег от устните ти, гравиран във вечността. Да ровиш с пръсти в косата ѝ, сякаш търсиш там самата ѝ душа.
Запътихте се към колата, а ти я хвана за ръка. Малка, топла и мека, стиснала здраво с нежни пръстчета твоята. И в този момент ти вече знаеше, че душата и сърцето ти са нейни. Тази малка ръка, стискаше сякаш направо тях, а не пръстите ти. Ще я пазиш от света, вече знаеш, че ще я пазиш от всичко и от всеки. Дано запомниш да я пазиш най-вече от себе си.
Уморен и недоспал, обвит в мрака на нощта, пориш въздуха над магистралата и я караш към апартамента ти. В края на дългата ѝ визита този апартамент ще го чувстваш като дом за първи път, въпреки че си живял тук вече дълго време. Въпреки че си го моделирал да е огледален на душата ти. Винаги е бил покрив, криещ теб, истинския теб, от всички. Сега беше дом. Стоплен не от бездушна печка, а от светещи очи. Уютен не заради удобния диван или меките завивки, а заради любимата усмивка.
А тя, сияеща, ще те посреща късно през нощта, когато се прибираш от работа, уморен, но изпълнен с най-истински копнеж. Свита под одеяло на дивана, полузаспала, но там, да знае, че си се прибрал. У дома. Най-сетне у дома. Ще се свиеш до нея под одеялото и ще я целунеш бавно, силно, и ще пиеш живота, родил се между устните ви. Ще я занесеш на ръце до спалнята, лека е като перце. Толкова крехка и малка, а ти дава такава сила!
Влизате за пръв път заедно в твоя апартамент. Ти си ѝ приготвил албум за снимки с чаровна панделка, залепена на корицата. “За бъдещите ни спомени” ѝ казваш. Тя ще те целуне бързо и притеснено. И за двама ви крачката не е малка, защото сте слели душите си в едно през студенината на телефона и сега, когато тя е толкова близо, че усещаш топлината ѝ за първи път, е дошъл мигът, в който всичко ще стане ясно.
А по-ясно нямаше как да бъде. Усетил си топлината на устните ѝ, парещия ѝ дъх се е завихрил с твоя и пръстите са потърсили жадно всяка нейна извивка, молещи се да научат и запомнят всичко що има за опознаване още в този миг. Никога не си бил особено търпелив.
Никога не си бил и фен на играта на котка и мишка. Никога не си я разбирал. Винаги ти се е струвала нелепа, детинска и изкуствена. Кому е нужно да бяга, когато поривът отвътре го е накарал да изпита влечение? Винаги си се стремял към чистота що се отнася до тези отношения.
Ако харесваш някого – кажи им. Ако нечии очи те карат да мечтаеш – кажи им. Ако нечия усмивка те пленява като наркотик – кажи им. Някой беше споделил, че между двама души винаги стоят по десет крачки. Ако си извървял своите пет и не намериш никой да те чака, обърни се и си тръгвай.
Вървял си по пет крачки много пъти и не си намирал никой. Вървял си и по десет със същия успех. За пръв път извървя своите пет, а там те чакаше желаната усмивка. Чиста и красива, също извървяла своите пет крачки и благодарна за топлите ти думи. И на по пет крачки, откъдето тръгнахте един срещу друг, срещата беше добра.
Изминаха едва два дни, откакто тя дойде. Или две седмици? Или три месеца? Кой би могъл да каже колко време е минало, когато душата е потънала в безвремие и всеки ден е като сън? Толкова дълбок и въздействащ, чак да се страхуваш от утрото. А когато се страхуваш от утрото, живееш в мрак.
След приказката, в която бяхте потънали и двамата, след насладата от побъркващите вечери, обляни в парещ екстаз, след насладата от най-обикновените вечери, в които щастието стоеше на едно невидимо було разстояние, след хилядите нежни целувки, след множеството “двеминутни” почивки, превърнали се в часове на еуфория, след грозните сладки, които изпече под неин контрол, докато тя най-искрено се забавляваше, след тихите утрини, в които ти се измъкваше невидим от леглото от страх да не я събудиш, след десетките съвместни душове, след романтичните изненади и след всичко, което те е накарало да вярваш, че след години на скитане в пустинята на собствените ти, съкровени блянове, най-после си срещнал нея, тя си тръгна.
Отиде си, но не от теб, а за да довърши ангажиментите от миналия си живот, този преди да те срещне. Отиде си и с обещанието, че раздялата ви ще е само временна и че ще е точно толкова болезнена за нея, колкото ще е и за теб.
Сам всеки е слаб. Парадоксална природа имаме ние хората. Уж сме единаци, така се и държим. А в самота се прекършваме като изсъхнали, есенни клонки. Душите ни политат към земята като листата на тези клонки, загубили цвят и живот. Сам и ти загуби силите си.
Лека-полека, крачка след крачка, в продължение на месеци губеше силите си и накрая от нейния лъв се превърна в сърдито, малко котенце. Настъпано и очакващо разбиране. И започна да говориш много. От страх да не замълчиш като нея. От страх да не я загубиш. Прекалено много говори май. А тя мълчеше все повече.
Каза ти, че всичко е наред, но вече не ти казваше че ѝ липсваш. Беше тормозена от нещо, което така и не сподели с теб. Спря да те пита какво си ял, за деня ѝ чуваше как е добре и как прави по нещо “тук-там”. Още тогава трябваше да спреш да говориш, да спреш да питаш, да спреш да търсиш и да си тръгнеш. Защото чувствата не се предизвикват, не се изискват и не се насилват. Те… се чувстват.
Но не искаше да я губиш. Не искаше да си тръгваш. Тя беше казала колко ѝ харесват думите ти, колко оценява това, че ѝ обясняваш всичко и че има такава силна комуникация между вас. Подведен беше не от нея, а от собствените си самоубеждения, че това е начинът и че ще ѝ говориш, докато не разбере. А тя те остави да се блъскаш във високата стена, с главата напред, докато не се самоунищожи в нея. И…
Силно неприятно е чувството как изтичаш през собствените си пори. Как съзнателно губиш разсъдъка си, взрян в огледалото, в собственото си изкривено лице. Още един такъв ден не би бил поносим. Колко още трябва да изтърпиш? Принуден да вървиш по този път цял живот. И нищо да не се променя. Болката е станала спътник на цялото ти съществуване. Удавен в собствените си мисли, удушен от собствените ти ръце. Променил си мисленето си хиляди пъти, оплетен в стремежа си да бъдеш най-после завършен. Изглежда обаче работата ти никога няма да приключи. Ето, тук си, днес, пред огледалото. Топла кръв, маскирана като сълза, се стича по изгубилите цвят бузи. Очите ти изглеждат толкова пълни в огледалото, а гледат толкова празно и безпомощно. Докога?!?!?! Колко пъти ще се самобичуваш? Колко пъти ще се самоубиваш, за да се събудиш отново на същия път? Жив. Все по-малко жив, но жив. Сякаш едва вчера целият смисъл, търсен от теб във всичко, най-после бе намерен.
А днес си тук. Всичко, което имаше, е изгубено с нея. И знаеш, че не е така, но болката е лош съветник. Самотният път, на който тя е повелител, е пълен със зъбати демони, с жълти, мътни очи, дерящи душата ти в безмилостен танц. Порочен кръг, от който спасение си потърсил в какво ли не. В дъното на бутилката, в отровата, в нея дори. А тя е слънце. Огря го тоя тъмен път и прогори черни дупки в лицата на жълтооките демони. Прогони чудовищата под леглото ти. Пътят стана светлина.
Колко разговора си провел с нея в главата си след това… Колко пъти там ѝ каза да махне стената и да не оставяте глупави недоразумения да унищожат нещо толкова красиво и за двама ви… Колко пъти ѝ прости и забравихте… Колко пъти помоли за прошка, тя ти я даде и забравихте…
Ще довършиш този текст. Не заради нея. Заради себе си. Не можеш да я видиш и да ѝ кажеш всичко в очите. Но можеш да го кажеш тук. Черна кръв вместо мастило ще изпълни редовете с разкъсаната ти душа. Докато нея я нямаше, но все още бяхте едно цяло, ти я взимаше нявсякъде със себе си. Взимаше я със себе си и се наслаждаваше на света в компанията ѝ.
Споделил си всичко с нея. Историите, пътуванията, красивите вечери и преживявания, грозните такива – нищо нямаше да има смисъл, ако тя не беше с теб. Взимаш я за последен път със себе си. Тук, в тези редове. А след това ще я забравиш. Ще забравиш и колко много изгуби тя, като те накара да си тръгнеш. Защото няма да има значение.
За теб беше истинско. Толкова истинско, че още боли. Толкова силно, че знаеш, че беше ли се погледнала веднъж през твоите очи всички проблеми щяха да изчезнат. Не вярваш на хората, които твърдят, че обичта е до време. Напротив. Завинаги си е. Питайте родителите си дали няколко години след раждането ви са спрели да ви обичат, или се молят да живеят вечно само и само да могат да продължат да ви обичат!
Истинската любов е истинска. И завинаги. И когато умре, пречупена през подлите игрички на пластмасови, джобни уреди, когато си тръгне без да е гонена, без да е обиждана, предавана и наранявана… ами… не е била истинска. И когато узнаеш това, ще спрат мъчителните мисли, казващи ти, че си имал нещо неповторимо и си го изгубил. Че си имал любовта на ангел и си я прогонил. Ще остане само истината.
MadMan, пЛОВдив, лето 2020-то
Коментари